В дните, когато парламентът най-после отмени задължителната военна служба, на масата ми се появи необикновена снимка: двадесет мъже, подредени в три реда, спокойно загледани в обектива. Човек може да си въобрази, че гледат в бъдещето, но всъщност те просто чакат птичето да излети и да си продължат работата. А работата им е трудна, безсънна, но окриляща: те трябва да извършат обединението на България.
Това е снимка на Военния съвет от април 1909 г. Минали са три десетилетия от Освобождението. Националната идея е узряла в обществото: свобода за цялото Отечество, за брата роб отблизо и далеч. Тези мъже трябва да подготвят и извършат това.
Думата елит в България извиква подозрение
Пък и ирония. Но генералите и полковниците от старата фотография без преувеличение са точно това. Те ще го потвърдят през три предстоящи войни, имената им ще останат в историята като имена на победители, а някои - и като имена на градове. Зад гърба си те вече имат битки и премеждия, носили са пушки и са вели знамена. Има въстаници от 1876, четник от кораба "Радецки", диарбекирски заточеник, доброволци от българското опълчение, легендарни капитани от Сръбско-българската война. Всичките са мъже на съдбовния патриотичен избор, с биографии на борци, с храброст и дарби, потвърдени в сражение. Делото на българската свобода за тях е поприще, а не кариера.
Тук следва да се зачудим на времето, в което се разиграва всичко това. Какви са били тези нрави и какво е било това общество, в което тридесет години след "победата" заслужилите и достойни хора, страдалците, борците и героите все още не са били изметени от неизбежните нашенски тарикати, от задължителните по нашите земи самозванци и потребители на права и привилегии.
Впрочем, така е в този кадър. Тарикати, самозванци и бездарници неизбежно има на други фотографии и някои от тях съсипват делото на легендарните военачалници с профанска политика и дипломация.
Трагедията на България забъркват лица от други снимки
и никой не може да предотврати това. Нито някога някой ще го поправи.
Част от мъжете на тази знаменита снимка са във възраст, в която днес военните са вече пенсионери. Всичките са прехвърлили половин век, някои клонят към шейсетте. Близо десетилетие те ще продължат да водят своите армии и дивизии в сраженията на три войни и ще спечелят битки, които ще влязат в учебниците на военното изкуство. По снимките от фронтовете на Европейската ще видим някои от тях да позират с... бастуни. Една част измират за няколко години след нея - може би покрусата помага за това. Странно е друго - че във времето, когато четиридесетгодишните мъже вече са били задължително "бай" и "дядо", никой не си е позволявал да шкартира годните и кадърните, нито да зачертава поколения само за да направи място на други. Те са били кумири на своите войници и са водили в бой момчета, които по възраст са могли да им бъдат внуци. Един устремен към мечтата си народ не робува на предразсъдъци, а
справедливото е винаги и модерно
На бойното поле тези възрастни мъже мислят дръзко и нестандартно, идеите им са свежи, нерядко и революционни, а прозренията бляскави. Ако бяха се трудили на друга някоя нива, не на военната, те навярно и там биха въздигнали българското име.
Но защо се разказва това?
Защото се запитваме има ли снимка от нашите дни, на която след век хората ще са тъй значителни и безспорни? Кои ще са на тази снимка? Къде е "щракната", кога, от кой фотограф? И най-вече: ще се намерят ли двайсет мъже за такава паметна и съдържателна снимка?
Трябва да бъдем справедливи. Мъжете от онази фотография не са били някакви светци от патриотическия иконостас. Те са имали различна политическа ориентация, различни житейски нагласи, различни икономически интереси, морал различен са изповядвали и следвали. Било е време на партизанщина, на всякакви афери, на скандални оръжейни доставки. Изследователи твърдят, че някои от участниците на снимката не са се и поздравявали при среща, враждували са непримиримо.
Има и комична подробност:
един от мъжете в кадъра е... отсъствал в момента на заснемането. "Щракнали" са го без него. Но бил любимец на Фердинанд... Добавили го! Присъства сега като истински. Без компютри, без фотошоп, най-вероятно само с ножица и лепило. Това, което се разказваше за времето на Живков - как махали и добавяли образи по трибуната на мавзолея, та понякога някои се явявали по два пъти на една и съща снимка - това си е ставало в България още в началото на ХХ век.
Но явно не тези подробности правят фотографията значителна. Значителна, тържествена и практически вечна я прави каузата, която ги обединява. Каузата, която ги помирява, свързва и вдъхновява. За велики дела. Каузата им се е наричала България. И човек си казва: ако се намерят и днес двайсет души, годни за такава кауза и за такъв обет, непременно да се снимат за бъдещето!
