Когато четири бомби експлодираха в Лондон преди една година, за момент изглеждаше, че животът вече никога няма да е същият. Какво обаче наистина се промени? Градът бързо се върна към нормалния си ритъм; правителството не получи исканата подкрепа за налагане на строг контрол над заподозрените терористи; мултирасовото ни общество продължава да процъфтява.

Малко след края на Втората световна война в станциите на метрото в цялата столица се появи нов афиш. На него просто пишеше: "Лондонското метро не спря". Това бе банално констатиране на един, както изглежда, изумителен факт - подземните влакове наистина се бяха движили през цялата война, но то бе и силно послание на "блиц духа", това сега клиширано обобщение на ценностите, с които Лондон и цяла Великобритания най-много се гордеят. Тези четири прости думи изразиха по спокоен и скромен начин една гордост от безгласния, сдържан стоицизъм на столицата.

В наши дни е модерно да се казва, че тези ценности са изчезнали. Убеждават ни, че днешна Великобритания е страната на самопоказването в стил "Биг брадър" и на ревльото Дейвид Бекъм. Широко разпространено е мнението, че в наши дни привличаме вниманието и се отдаваме на нашето страдание. Образът на Великобритания на държава, която не пада духом, се разклаща.

Отговорът на атаките на 7 юли 2005 г. обаче ни разказва една друга история. Преди година те изглеждаха като събитие, за което мнозина смятаха, че ще промени навиците ни, политиката ни, начина, по който живеем един с друг. Бомбените атентати нямаха въздействието, което мнозина очакваха. Можем да отбележим днешната годишнина с друг афиш: "Лондон не спря".

Разбира се, не става въпрос за онези, които загубиха свои близки. Събитията в онази гореща сутрин промениха тези хора безвъзвратно. Това се отнася и за общностите в Йоркшър, в които са отраснали мъжете, които станаха първите британски атентатори самоубийци, нанесли удар на британска земя срещу британски цели.

В началото изглеждаше, че Лондон, дори самата Великобритания, ще се променят. Регистриран бе например незабавен спад на пътуванията с метрото. Увеличи се рязко броят на хората, които отиват на работа пеша. Велосипедните алеи в Лондон станаха по-пренаселени.

Външните прояви обаче бяха измамливи. Бумът в използването на велосипедите продължи точно две седмици. Внимателно проучване установи, че 15-процентният спад в пътуванията с метрото съответстваше на намаления му капацитет вследствие на затворените заради нападенията линии. Веднага щом те бяха отворени през септември, подземната железница се завърна към нормалния си ритъм.

Същата история преживя и туризмът. Регистрирано бе намаление на броя на посетителите на Лондон и Великобритания между юли и септември 2005 г. През есента обаче туризмът отново стъпи на крака.

С какво се обяснява това бързо завръщане към нормалния ритъм? Първият отговор може да засяга чувствителни струни, но е важен. Въпреки незабавния паралел, който бе направен с атентатите в Съединените щати през 2001 г., трудно може да се говори за британски 11 септември. Всяка смърт е трагедия за засегнатите, но броят на жертвите на 7 юли не може да се сравнява с тези при атаките в Ню Йорк и Вашингтон. Атентатите на 7 юли не само че бяха от по-малък мащаб, но и бяха възприети като нещо различно.

Още щом бе вдигната тревогата и лондончани осъзнаха, че 7 юли е било единично събитие, шокът започна да се смекчава. "Хората твърдо приемат, че това просто е част от живота тук", обяснява Тони Травърс от Лондонското училище по икономика. "В крайна сметка надживяваме такива неща от 30 години", отбелязва той. Травърс има предвид не само нападенията на ИРА, но и на активистите за защита на правата на животните, стрелбата пред либийското посолство, обсадата на иранското и бомбата в израелското. Нито едно от тези събития не бе толкова кърваво като атентатите на 7 юли, но те навярно направиха столицата по-издръжлива.

Този преситен, уморен от живота тон в гласа на Лондон е ключов компонент от прочутия блиц дух, не толкова смелост, колкото роден от суров опит стоически фатализъм. След 7 юли той бе съчетан с ново послание, насочено към онези, които не са слушали разкази за 1940 г. Началникът на столичната полиция сър Иън Блеър призова "този удивително разнообразен град" да бъде "една обединена срещу варварщината общност".

Флегматичността след 7 юли изглежда изненада правителството; това не бе реакцията, която то очакваше. Тони Блеър на момента свърза лондонските атентати с по-общата, международна "война срещу тероризма". 11 септември доведе в САЩ до силен натиск за нанасяне на ответен удар, импулс, който направи възможни инвазиите в Афганистан и Ирак. След 7 юли във Великобритания обаче имаше малко от това чувство. Вместо подкрепа за войната в Ирак 7 юли породи един вид ответна реакция - срещу премиера, като мнозина поискаха от него да признае това, което изглеждаше очевидно: че лондонските атаки отчасти се дължаха на гнева на ислямистите заради войната в Ирак. Точка, по която до днес Блеър отказва да отстъпи.

По същия начин правителството, изглежда, очакваше вълна от колективен гняв като този в САЩ след 11 септември, който то да яхне като заповед за приемане на още по-твърдо антитерористично законодателство. 7 юли се отрази по странен начин на политиката. Той не доведе до нов подем на "ястребовите" настроения в британското общество.

7 юли имаше пряк ефект върху британските мюсюлмани. И политиците, и пресата обаче очакваха доста по-различна реакция. Правителството се надяваше, че ще има период на търсене на собствената идентичност, тъй като мюсюлманите се питаха как се е стигнало до това едно малцинство да изопачи вярата им. Тони Блеър поиска от мюсюлманите да изкоренят от средата си екстремистите и да се отрекат, както той се изрази, "от фалшивото чувство за несправедливо отношение от страна на Запада".

Нещата с мюсюлманите обаче не стоят точно така. Според Фияз Мугал, изгряваща звезда в партията Либерални демократи, "отричането", което последва 11 септември, този път наистина бе по-слабо. Мнозина смятат, че изведеното от Блеър чувство за несправедливост в действителност съвсем не е фалшиво и радикализирането на младите мюсюлмани до голяма степен се дължи на британското въвличане в Афганистан и Ирак.

Така 7 юли не бе съвсем дотам повратната точка, както изглеждаше; той не доведе до коренни промени в британския пейзаж. Два многозначителни факта. Първо, нюйоркчани все още водят злобна битка какъв е най-сполучливият паметник, който може да бъде издигнат на мястото на Световния търговски център. Възможно е никога да не бъде намерено решение. Междувременно в Лондон ще има четири обикновени плочи на местата на четирите експлозии. И това е всичко.

Второ, полицията постави тритонни стоманени блокове пред станциите Виктория и Ватерло, за да не допусне извършването на атентати с коли бомби. Приеха ли ги лондончани като мрачен стоманен обръч, страховит символ на войната срещу тероризма? Не. Те превърнаха блоковете с размери девет на три метра в маси за пикник и сядат на тях, за да хапнат сандвича, който са си взели за обяд. Както писа "Лондон ивнинг стандард": "Ал Кайда" ли? Повече като ал фреска".