Уж почти всички писатели сме за отварянето на досиетата, само че някои от нас изричат едно "но" и почват да правят такива уговорки, че онези, които наистина не искат разсекретяването, само това и чакат. Потичат загрижени пледоарии за "опасностите пред националната сигурност", за "отношенията ни с други държави", за "имиджа на България", за това, че "вече сме закъснели" и все "не е сега моментът", докато кампанията отшуми. После някой повратлив политик отново възпалява същата рана, и пак, и пак...

Разбира се, проблемът с досиетата не е най-важният за обществото. Но без да е "най-важен", си остава проблем, който трябва да бъде решен - паметливо и последователно, точно днес. Очевидно е "най-важният" въпрос, особено за онези, които просто не искат сега архивите да бъдат отворени. Вече над десет години



оставаме заложници на неколцина политици



и "професионалисти", които май се тревожат, че разсекретяването на архивите ще ги лиши от най-същественото - от идентичност. Когато застанат пред собственото си лице, просто няма да могат да понесат гледката.

Ето защо в новия дебат за досиетата трябва да бъдем не само паметливи и последователни, но и прецизни в употребата на понятията. Склонни сме лесно да лепим думите "донос" и "доносник" към различни текстове и хора. Лесно изричаме, че те съществуват и преди, и след 1989 г., като по този начин цинично изравняваме двете епохи - на Народна република България (до 1990 г.) и на Република България. А не бива да бъдат сравнени по мотивите и последствията си анонимните и псевдонимните донесения за бившата ДС с текстовете от публичните скандали и дебати в свободния печат след 1990 г. Става дума за две епохи, за две републики и за две различни практики.

Разграничението се отнася дори за публичния литературен живот, когато една критическа рецензия в печата до 1989 г. често се е превръщала в официално посочване на "враг" и "неблагонадежден елемент" с негативни последствия за критикувания автор. Нима критическите нападки след 1990 г., колкото остри и понякога несправедливи да са те, могат да бъдат дори бегло сравнявани с ужасяващите модели на комунистическата цензура и обслужващата бдителност на соцреалистическата критика?!

Другата ни заблуда е в убеждението, че



"няма голям писател доносник"



Да не прибързваме с тази вяра. Защото, първо, не е сигурно дали имаме общо съгласие по въпроса "що е голям писател" и как точно се измерва мащабът му и, второ, никога не са изключени изненади дори от "големите". Например смятам Богомил Райнов за един от големите поети на 40-те години, който обаче по-късно разочарова - и като езиково поведение, и като конкретно творчество, и като гражданско присъствие. Ще стане ли обаче от това той "по-малък" поет? Не. През 2001 г. един тиражен всекидневник излъга, че на кръглата маса на Сдружението на български писатели за досиетата се чул призив "Писателите агенти - вън от христоматиите". Тази лъжа искаше да прокара жалкото подозрение, че чрез настояването си за достъп до секретните архиви едни писатели целят да дисквалифицират други по извънлитературни причини, че се стремят да извършат политическа чистка в художественото поле.

Ако за някой "голям писател" се намерят агентурни донесения или факти, че е бил амбициозен консултант на ДС, това не означава, че е "по-малък" писател. Това са текстове от друг порядък. Но все пак архивите на ДС трябва да се прочетат не за да бъдат изключвани от христоматиите и литературата "големи" и "малки" автори, а заради целостта и идентичността на литературната и културната ни история.

Неубедително звучат възклицанията "Писна ми от досиета!" и "Твърде дълго предъвкваме тази тема за досиетата!". Досега на практика в България никога не е ставало дума за досиета и нищожен брой архивни единици бяха прочетени изобщо. Кога разсекретихме архивите на ДС, кога ни писна! Ето и сега се започва такава чевръста и замазваща кампания, от която за пореден път



трябва да ни писне от досиетата,



които остават скрити и непрочетени. За съжаление, от години четем предимно списъци (при това непълни) на сътрудници на ДС, но не и текстовете от техните досиета.

Естествено, ако някой не иска лично да види досието си, е негово неотменимо право. Но съжалявам, никой, дори жертвите, не притежават собственост върху своите досиета. Когато секретните документи един ден все пак отидат в Държавния архив, досиетата ще станат абсолютна публична собственост. И тогава дори да не искаш да прочетеш досието си, можеш да го видиш публикувано някъде и да се познаеш.