В България има 12 души, които са натоварени с огромни правомощия, стоят високо в йерархията на държавата (да не кажем най-високо), получават големи заплати, возят се на коли на Националната служба за охрана, могат да свалят дори президента, да отменят всеки закон или пък да обявят за незаконен някой депутат, но работят само от време на време. И не защото не искат. Напротив. Но просто няма какво - така е устроен и законът.

Става дума за Конституционния съд (КС), който ще навърши през октомври 15 години. По същото време може да стане така, че неговият настоящ председател Неделчо Беронов да е в активна кампания за кандидат-президент. Той бе изненадващо предложен за такъв от партията на Костов. И името му се затъркаля в усуканата междуличностна битка между десните лидери, което едва ли е най-достоен завършек за 9-годишната кариера на един конституционен съдия, при това на солидна възраст. Не че има нещо непривично бивш член на най-висшия съд в една държава да се захване с политика - има такива европейски примери. Неудобството в случая "Беронов" е, че той все още е председател на КС, но се съгласи в актуалния политически дебат за единната дясна кандидатура.

Извън политическите увлечения на председателя Беронов, той намери повод да напомни за оглавяваната от него институция покрай годишнината от приемането на конституцията.

В няколко публични изяви през последните дни в общи линии той се оплака, че никой не ги сезира и



очаква "институцията да бъде използвана по-рационално от държавата",



че сегашното статукво "не води до използване на капацитета, на възможностите на Конституционния съд". Предишното правителство например за целия си мандат не се е обърнало нито един път с въпрос или искане към съда.

Той се опита да каже нещо, което все още малко се забелязва от обществото. Че почти никой вече не пита за нищо 12-те висши съдии, което постепенно го превръща в музеен експонат.

През 2003 г. съдът е приел 13 решения и 5 определения. Определенията по правило са актове единствено по хода на едно дело и представляват част от процедура, а не нещо по същество. През 2004 г. има 7 решения и 1 определение, през 2005 г. 9 решения и 2 определения, а през 2006 г. 6 определения и 6 решения. Пресметнато излиза, че съдиите са решавали по по-малко от 1 дело месечно. Ако не бяха бившият главен прокурор и пленумът на Върховния касационен съд, които отправиха няколко поредни искания за тълкуване на конституцията - в огромната си част в опит за запазване на статуквото в съдебната власт, то и толкова нямаше да има.

Това има и своето донякъде обективно обяснение. Според конституцията и Закона за Конституционния съд последният може да бъде сезиран единствено от главния прокурор, президента, правителството, двете върховни съдилища, от поне 48 депутати и отскоро и от омбудсмана, но единствено при противоречие на даден закон със заложени в конституцията права на гражданите.

Затова са и оплакванията на неговия председател, който стигна и по-далеч, като предложи свикването на Велико народно събрание, голяма ревизия на сегашната и дори приемането на чисто нова конституция. Защото реалностите в България вече били други.

Важното в случая е друго. Че



независимо от сравнително стабилния авторитет на КС,



въпреки крещящата нужда от искания за отмяна на очевидно противоконституционни законови решения, за тълкуване на видимо неспазвани разпоредби на основния закон (особено за правата на гражданите), никой от оторизираните не се обръща към него. А по закон самият съд не може да се сезира. Т.е. незаконното положение може да си съществува, ако никой не сезира съда.

Извън формалните причини вина има и съдът, който независимо че има наистина важни и добри решения (например тълкувателното за свободата на словото, за падането на тавана на пенсиите, за служебното правителство и още няколко ), взе и такива, които показаха, че е по-добре никой да не го пита. Така например с последните си две тълкувателни решения по главата за съдебната власт в конституцията фактически блокираха възможността за радикална реформа от обикновен парламент.

Странно е и, че висшите съдии не са обвързани с каквито и да било срокове, в рамките на които да се произнасят с решения. Така едно дело може да се точи и по няколко месеца, колкото и важно да е то. Освен това съдът не е обвързан с никаква своя практика - по сходни казуси те могат да решат веднъж едно, следващия - абсолютно противоположното. На трето място идва и странното решение на законодателя, според което не се спира действието на атакуван пред КС закон. Заложено е и, че решенията на КС се вземат само с мнозинство, което е повече от половината на всички съдии. Т.е. необходими са поне 7 гласа от всичките 12.

Текст, който изначално е абсурден, защото нормално ли е шестима съдии да смятат, че даден закон е лош, другите 6-ма да защитават точно противната теза? Това не са случайно подбрани 12 души, които могат да си имат всякакво мнение. Уж учили едни и същи юридически книги хора, практикували в едни и същи съдилища и институции, изведнъж вадят коренно противоположни тълкувания.

Казано иначе, конституцията отваря широка вратичка, през която висшите съдии могат да избягат, когато не им стига смелост да решат едно дело. И така важни дела останаха без решение.

Например делото за законността на ДПС. През 1991 г. 6-има конституционни съдии смятаха, че е незаконно, 5-има застъпиха обратната теза. Липсата на 7-и глас остави ДПС в правния мир. КС се разцепи по делото срещу промените в закона за застраховането, според които бе забранено да се атакува пред съд отнемането на лицензи на застрахователни дружества. Същото стана и по делото "Анти-Чорни", където се оспорваше текст от закона за чужденците. По същата формула фактически бе потвърдено скриването на сътрудниците на бившата Държавна сигурност и засекретяването на голяма част от материалите на бившите тайни служби отпреди 1989 г. Висшите съдии отхвърлиха искането на 57 депутати да бъде отменен параграф 37 от преходните разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация. Тази разпоредба отмени Закона за достъпа до документите на ДС и РУ на Генералния щаб. Процедурата можеше да не предизвика кой знае колко коментари, ако КС не беше взел решението си с 6:6 гласа.

И тук човек започва да се чуди



за право и закони ли става дума или за "алъш-вериш"



и бягане от отговорност.

Решения на този съд преобръщаха политическия, икономическия и обществения живот в страната. Сигурно мнозина си спомнят как Георги Пирински и Симеон Сакскобургготски бяха отрязани от президентските избори. Може би България щеше да е друга, ако един глас не беше "спасил" ДПС от забрана през 1991 г. Сигурно и фигурите в обществено-политическия живот щяха да са други, ако този съд не беше забранил обявяването на имената на картотекираните сътрудници на бившата ДС. А и банковата система щеше да е различна, ако КС беше оставил лустрационния текст в устройствения й закон. Или пък ако друго беше решението за продажбата на земя на чужденци, за НАТО. Примерите могат да бъдат продължени.

Затова и не е без значение какъв КС ще има България и при какви процедури и практики работи. Защото той не бива да е само политически и общественик отдушник, а трябва наистина да е пазител на конституционността и законността в държавата. И не е без значение възможността да се въведе индивидуална жалба, чрез която засегнати от закони обществени групи или хора да се обръщат към него и да разчитат на справедливо решение. Или пък гаранциите, че КС няма да играе политически игрички и че в него съдии ще са само най-достойните и авторитетни юристи в България.

В крайна сметка обаче, щом пак ще се променя основният закон, наистина не трябва да бъде пропускан Конституционният съд. И той самият, както и неговият авторитет също ще имат полза от промени, при това на дълбоко.