Политиците ни са неморални и некомпетентни, но пък са си наши и пак ще си ги избираме. Положението се влошава, но пък не ни е за сефте и пак ще си налягаме парцалите. Такова е вкратце положението след скандалите с агент Гоце, Савойската афера и посланика-беглец Филчев в навечерието на голямата битка за президентския пост.

Ситуацията никак не изглежда ирационална, ако се осланяме на данните от юлското проучване на НЦИОМ. От една страна, е нормално зацапването на имиджа да е много по-високо, когато е мерено в пика на скандала, отколкото когато нещата се поуспокоят. Затова навярно изследването на "Алфа Рисърч" отчете спад с 10 пункта в рейтинга на Георги Първанов, докато започналото седмица по-късно проучване на НЦИОМ отбелязва ръст на одобрението за държавния глава от 2%. От друга страна, скандалите "Гоце" и "Савоя" не предлагат една единствена интерпретация. Въпреки разкритията за Първанов, изнесеното не доказа най-неприемливото - че е бил доносник. А наложената от него и БСП матрица за "добрите от разузнаването" и "лошите от Шесто" е убедителна за немалка част от електората, особено за левия. Ако за 44% от българите е неприемливо следващият държавен глава да е бил сътрудник на ДС, едва 27% от симпатизантите на БСП имат подобно изискване.

В Савойската афера пък не стана ясно какво точно е извършил Симеон, освен че се е возил на частен самолет да гледа опера и че италианската му рода със синя кръв държи език, от който би се изчервил и последният каруцар на изток от Калотина. Затова и общественото мнение, по данните на НЦИОМ, е разтроено почти поравно - едните намират Симеон за виновен, другите - за оклеветен, третите не знаят изобщо какво да мислят.

Съвсем друга проба е скандалът с новоназначения посланик в Казахстан, който отказа да свидетелства пред нашето правосъдие и дълго бе в неизвестност дори за МВнР - тук няма място за какъвто и да било плурализъм на интерпретациите. Затова 60% от българите искат отзоваването на Филчев, а рейтингът на външния министър Ивайло Калфин, който трябваше да попива обилните лекета от това политическо назначение, падна с 9 пункта.

Оптимистите за бъдещето на страната и за себе си чувствително са намалели в последния месец - със 7-8 пункта, според изследването на НЦИОМ. И има защо. Единственото добро през юли за хората е било световното по футбол и увеличението на пенсиите. Всичко друго - негативизми: селективното отваряне на досиета, поскъпване на тока, парното и билетите за столичния градски транспорт, поредното несправяне с наводненията, малкият скок, и то само за малките пенсии... Този месец ще се прибавят и свинщините в столичната "Топлофикация".

Политическите скандали и негативните новини обаче не пораждат друго, освен намаляване броя на оптимистите и на очакващите кабинетът да си изкара мандата (51% през май, 42% през юли). Почти никакви промени в партийните електорати - червеното си е червено, генералското си е генералско, царското - царско, дясното - на екзистенц минимум, а "Атака" е на изчезване. Никакви идеи за промяна на статуквото и чрез президентския вот. На един и същи открит въпрос на НЦИОМ (без на анкетираните да са посочвани имена) - кого сами биха издигнали за президент, българите и през март, и през май, и през юли възпроизвеждат изцяло имената на партийните лидери, спрягани публично за поста. В първите пет все са Георги Първанов, Бойко Борисов, Петър Стоянов, Симеон Сакскобургготски и Волен Сидеров, като последният след скандала на магистрала "Тракия" само слиза от 3-а на 5-а позиция в стълбицата. 1/4 през март, 1/3 през май и 37% през юли пък изобщо не могат да предложат някакво име. Даже тези, които през май са искали да имаме нов президент, сега са намалели с 1/10. Липсата на контраелитни тежнения личи и в изискванията на българите какъв да е следващият държавен глава. 3/4 желаят той да е опитен в политиката. В тази компания е и Бойко Борисов, който е най-тефлоновият от политиците - не му се лепят негативи, но все пак е вече възприеман като част от политическия елит.

От всичко това изниква хипотезата, че политическото статукво в обозримо бъдеще не е застрашено от сериозни трусове, въпреки че вероятно постоянно ще бъде сплесквано от всички страни. То е така структурирано, че разполага с вътрешни алтернативи, които, чрез по-бързо или по-бавно преконфигуриране на политическия истаблишмънт, могат да играят контрастатуквена роля. Хоризонтът на контраелитните тежнения на гражданите пък засега не надхвърля хоризонта на статуквото и те успешно са регулирани от неговите изпускателни клапани. Макар положението да е такова, каквото е, а неговите властелини да са тези, които са, то изглежда твърде далеч от една иначе теоретично закономерна имплозия.