-----------------

Георги Гочев е роден през 1924 г. в севлиевското с. Сенник, но е израснал в Русе. От 1945 до 1951 г. е деен участник в бригадирското движение, като заема различни ръководни роли. Близък приятел е на Пенчо Кубадински.

14 години е бил на дипломатическа работа в посолството ни в Турция, пенсионира се като пълномощен министър.

--------------



- Г-н Гочев, защо посветихте 6 години от живота си на бригадирското движение?

- Започнах в Русе като организационен секретар на младежката секция на Революционния младежки съюз (РМС). По това време започна и бригадирското движение. Искам да уточня обаче, че с трудова дейност българската младеж се е занимавала и преди 9 септември 1944 г. Като ученици ходехме да залесяваме около града. Сега вече философията на живота е променена и такива работи не съществуват.

Истината е, че бригадирското движение започна преди Хаинбоаз - със строежа на един ВЕЦ, до Белене пък се вдигаше предпазна дига на Дунав. В Русе през 1946 г. ние започнахме строежа на жп линията Самуил - Исперих, която след това продължи до Силистра.

Спомням си, че при нас в Русе просто обявихме по събрания и сбирки, че търсим хора, с които да започнем работа по жп линията. Ние търсехме 200 души, а се явиха 400-500 младежи и девойки.

- Те получаваха ли някакви пари?

- Не. Не са получавали. Идваха и от селата. Заводите тогава все още бяха частни, но хората си взимаха неплатени отпуски. В никакъв случай не е имало мобилизация. Така започна тая работа. Аз лично съм работил две години без пари. Баща ми дори ми се караше, че работя, а не внасям никакви пари вкъщи. Аз му обещах, че и това време ще дойде, но моментът изисква да се помогне на държавата.

- Вас кой ви хранеше през това време - държавата или родителите?

- Баща ми. Но бригадирите, които строяха линията, ги хранеше и обличаше ЖП-то.

- Как се организирахте - емоционално се вдигнахте да копаете или ви вдигна партията?

- В Русе ръководството на железницата обяви, че ще строи в този район. Държавата не е организирала нещата, ние самите си го направихме.

- Имаше ли време за веселби?

- Имаше отговорници за културно-масовите мероприятия. Организираха се изучаване на песни и четене на книги, тъй като много от младежите бяха неграмотни. Особено циганчетата и турчетата. Най-голямата атракция беше подвижното кино, което обикаляше по график всички села. Филмите бяха главно за войната. 50 пъти съм гледал "Сталинградската битка".

- А въртяхте ли любов?

- Това беше изключително забранено. Много се спекулира с тази тема.

- Не е ли нормално, ако двама души се харесат, да правят секс или поне да се поцелуват?

- Да правят каквото искат, но като си отидат на село или в града. Да се обичат, да се любят - това си е тяхна работа. Но на бригадата или по време на събрание на РМС това беше абсолютно забранено. Ходили сме по планините и сме спали дори в едни помещения, но на никого и не му е минавало през ум да престъпва морала. Ако се усети, че някое момче и момиче залитат, то веднага биваха изключвани и анатемосвани. Оставаха изолирани.

- Сега сте на 82 години. Смятате ли, че е било редно да постъпвате така с тях?

- Може би беше малко сектантско. Може и да не е било редно, но пък и не е предизвиквало въпроси защо или дали така трябва да се постъпва. Всички си го разбираха, че точно така трябва да бъде.

- Вярно ли е, че сте танцували, хванати с вестник в ръце?

- Не е вярно. Танцувахме си нормално. Имаше английски валс, танго и румба. Танцувахме си човешки. Може и да е имало любов, но като свърши мероприятието. Като се изпращат. То си върви с младостта. В бригадите имаше много суров режим. Момичетата си спяха в отделни палатки. Там имаше охрана. Самите лагери също се охраняваха, тъй като имаше набези от терористични групи, които идваха от Гърция. От Турция бяха по-малко. Те правеха опити да нападат лагерите и да пречат на работния процес.

- Вие били ли сте свидетел на такова посегателство, или са ви разказвали?

- След бригадата в Хаинбоаз през 1946 г. дойдох в щаба в София. По-късно бригадите се разпуснаха...

- Пенчо Кубадински добър бригадир ли беше?

- С Пенчо Кубадински бяхме много добри и дългогодишни приятели. Заедно си карахме и ергенлъка. Той ръководеше всичко около строежа на прохода Хаинбоаз. Аз водех русенската секция. Не знам дали е бил добър бригадир, но ние успяхме за няколко месеца да разбием и изнесем толкова скали, а сега за четири месеца не могат да ремонтират само пътя.

На този най-голям обект на бригадирското движение храната и облеклото на младежите беше финансирано от Дирекция на пътищата. Те финансираха и закупуването на кирките, лопатите и количките.

- Мислите ли, че е нормално един човек да зареже семейството си и вместо да работи на бащината нива, да бие с кирката за държавата?

- Разбира се, че е нормално. Нивата все ще се намери кой да я работи - баща му, братята му. Това беше едно ново и необяснимо явление за онова време. Едно желание и устрем. В държавата беше станал един политически прелом. Всеки искаше да се включи и да участва в изграждането на новата държава. Нека да го кажем, че беше нещо като мода.

- Защо нямаше такъв бригадирски порив и след 10 ноември 1990 г.?

- Защото тук стана срив на идеологията и на моралните ценности на обществото. Тотално отричане и обръщане на нещата в друга посока.

На 9 септември аз бях на 19 години. Бях войник. Едната година служих в царската армия, а следващата - в армията на народа. Искам да кажа, че в оня живот също беше капитализъм, но имаше и хубави неща. Не беше такъв жесток и див като сега. Нямаше кражби, изнасилвания и несигурност за хората. Царският полицай едно време обикаляше денонощно по улиците и само да види някой да се озърта подозрително, веднага го привикваше.

- Как дойде краят на бригадирското движение?

- 1948 - 1949 г. всичко ставаше с централно нареждане. Искам да кажа за морала на бригадирите. Една година стана много сериозен инцидент на Хаинбоаз. Завалява пороен дъжд и двадесетина бригадири се скриват под един мост. Дъждът обаче е толкова силен, че се стича порой от всички страни. Така ги връхлита 3-метрова вода и 11 от тези младежи и девойки загинаха. Повечето бяха от Сливен и от Бургас. Погребахме ги с всички почести. След няколко дена в бригадата започнаха да идват братята и сестрите на загиналите. Идваха единствено с желанието да продължат тяхното дело. Как да се обясни това нещо? Нима е принуда? Представете си какъв морал е това. Много повече и от патриотизъм.