Не знам защо, но като чуя думата "норма за деня", веднага мравуняк атакува гърба ми - безпощадно и досадно. Потръпвам. Знам, че тази реакция ми е останала от бригадите като ученик, а след това от армията. Все още не мога да се начудя на ударниците, които сваляха и вдигаха знамената, горди от това, че са напълнили 80 кофи с домати, изровили са един декар арпаджик или са мръзнали, докато скубят изостаналото есенно цвекло.

В интерес на истината и аз съм бил ударник като ученик, но само един-единствен път, и то без много труд. Безсърдечно бяхме наказани да събираме двойна норма ябълки за пюре край село Пудрия, Врачанско. Предната вечер наши съученички се изпонапиха, а на сутринта вместо тях наказаха нас момчетата, романтични трезвеници и джентълмени, защото сме ги били прикривали.



Наказанието беше "двойна норма"



Наранени, ние решихме да покажем как се работи истински и набързо преизпълнихме плана.

Най-трудната част беше да пренесем пълните със "златна превъзходна" щайги, които крадяхме от студентите, дето работеха на бавни обороти в съседната градина. Наградиха ни, но около нас не се появи фен клуб. Веднъж обаче усетил вкуса на бригадирската слава, загубих интерес към преизпълнение на задачите, при това до ден-днешен.

През този уикенд край курорта Вонеща вода ще има възпоминание на бригадирското движение, което става на 60 години (боже, колко младо си отиде). По този повод от края на м.г. се чуват идеи за възраждането му. Пръв беше депутатът от Коалиция за България Апостол Димитров, след това някак си по естествен път се роди инициативен комитет. В него съпредседатели са бившият шеф на бизнесклуб „Възраждане" Добромир Гущеров (депутат от БСП), Валентин Петков (последният шеф на Централния бригадирски щаб) и Пенчо Зулчев (8 години бил началник на ЦБЩ). Край великотърновското село всичко ще бъде по старому - палатки, кебапчета, бира, лагерен огън, китари, песни, "елате хиляди младежи"... ще се издигне отново лозунгът "Строим за родината".

Нямам никакви илюзии. Ако се обяви начало на ново бригадирско движение, със сигурност ще се намерят ентусиасти да работят в ползу роду. Преди 60 години хората са отивали мотивирани, с отворено сърце, с огромен патриотизъм, без задни мисли. И така е било, докато на онези от върховете на партията не им светнало, че безплатният труд може да покрива лихвите от некадърното им икономическо управление.



Използваха труда на младежите по най-безумни начини



Още нямам отговор на кой кретен му се роди в главата да косим една поляна с джобни ножчета, при условие че по 20 стотинки да бяхме събрали, щеше да има толкова пари, че рояк роми щяха да ометат тревата за нула време. Мисля, че в главите им се е въртяла тезата, че щом нещо е безплатно, винаги е от полза. На пръв поглед така и изглежда. Истината обаче е друга - ангарията обикновено е абсолютна загуба на време и енергия.

Безплатният труд в полза на родината не е комунистическо изобретение. Правели са го във всяка една държава, където има някаква криза. Така и трябва да бъде - кризите трябва да се овладяват. Отмине ли напрежението обаче, нещата се връщат към пазарния си облик. Навремето дори с обещания, звучащи като подкупи, не можеха да напълнят района Странджа-Сакар с хора. Днес имотите там започват да стават все по-скъпи и се пълни с англичани и българи. Днес няма стопанство, в което стоката да залежава. Ако ти не си обереш градината, банди с каруци ще я изнесат за нула време. Земята поскъпва, изостаналите къщи стават безценни имоти. Вече е доста трудно да видиш бракми, които жънат или орат, понеже собствениците или арендаторите не искат да губят времето и реколтата си. Търсенето определя предлагането, цената - количеството. Чист марксизъм, в смисъла на "Капиталът".

Миналата година по инициатива на кмета на Варна Кирил Йорданов експериментално няколко десетки деца от града се включиха в бригади. Те подпомагаха туризма, като упътваха чужди туристи. Полезно и за тях, и за града. В същото време обаче, ако общината си организира добре маркировката, сложи табелки и отвори едно-две информационни бюра, няма да има нужда и от такава бригада. Която пак си е



ангария заради несвършена работа



Нормално е на Валентин Петков и Пенчо Зулчев да им се стяга душичката за онуй време, когато са били шефове на бригадирското движение. Виждал съм подобни началници, които обикаляха с уазки и лади по полята и накрая винаги си тръгваха с пълен багажник, след прагматично надпиване, гарнирано с идеологическа риторика.

За нас май пак беше романтично време. Защото извън експлоатацията, бригадирското движение през 80-те години беше прекрасна възможност да съзряваш сред съученички и бутилки. Тази романтика се прехвърли и в 90-те години, когато имаше опити да се възродят бригадите, пак начело с номенклатурата от комунистическата партия. Вместо кирки обаче момчетата нарамиха бухалки. Доста успешно се справиха - възродиха държавата, преразпределиха богатствата, а бившите ръководители на движението



се превърнаха в идеолози на капитализма



Чудя се днес как би изглеждала една бригада с днешни тийнейджъри. Те нямат нужда от такава среда, за да комуникират помежду си. Младежите днес са освободени, пробвали всичко. Няма да им хареса храната, която някоя лелка ще им забърка; няма да им харесат надниците, при условие че могат да получават или правят повече пари сами. Учителите и без това нямат контрол върху тях, така че е илюзия подобна инициатива да действа възпитателно.

Не че децата са лоши, просто такава е системата днес. Амбициозните и трудолюбивите нямат време за губене в ангария, другите имат далеч по-интересни неща за правене. Да, много млади хора отиват в САЩ и Западна Европа да мият чинии, но там нормата е твърда, а идеята е да намерят по-добър свят.

Няма лошо този уикенд, когато хиляди бивши младежи се съберат да поменат бригадирското движение, да попеят и попият. Но когато произнасят речи, бившите им ръководители да забравят за носталгията и опитите за възраждане на подобна инициатива. Няма кой да ги чуе.