Влезе ли темата "Македония" в актуалното политическо говорене, винаги има напрежение. Няма и следа от романтиката, за която навремето говореше президентът Петър Стоянов. Но напрежението често се оказва непродуктивно. Доказват го първите години от хрониката на двустранните отношения - 1992-1999 г. Това е време на сериозен застой, белязан от спорове, скандали, недоверие и ситуации на ръба на абсурда.

Всичко започва към 19.30 ч. в напрегнатата зимна вечер на 15 януари 1992 г., когато след нелеки комбинации тогавашният премиер Филип Димитров пристига в Народното събрание и накратко го информира за решението на правителството - България признава независимостта на република Македония. Депутатите от БСП за разлика от останалите не посрещат новината с аплодисменти, което Жан Виденов не пропуска да изтъкне след години, вероятно считайки въпросното поведение за правилно.

Българското решение никак не е леко - Европа не признава младата държава, Гърция настръхва от неприязън към македонската независимост, а Сърбия определено не е очарована. Признаването става зад гърба на външния министър Стоян Ганев, който настоява да се изчака с решението. И още една подробност - признаването на Македония става точно между двата тура на първите демократични избори за президент у нас. Факт е, че президентът Желю Желев и по-рано е защитавал и има принос за признаването на Македония, но това не пречи на някои анализатори да смятат, че "бързането" е свързано и с допълнителни политически дивиденти около изборите.

Очаквана е драмата в Гърция след българското решение, но по-интересното е, че въпреки положителната официална реакция на македонската страна в официоза "Нова Македония" веднага започва да се прокрадва тезата, че с признаването България е показала "скритите си до този момент планове за Македония и македонския народ".

С този интересен епизод - ясен сигнал от българска страна и нееднозначна реакция на съседите, се открива сериалът на двустранните отношения. Постепенно, но сигурно в публичния дебат предстои за продължителен период да се настани с нов плам темата "има ли или не македонска нация и език". Президентът Желев още преди 15 януари е побързал да заяви, че България ще признае държавата, но не и нацията.

Следващите събития до края на 1992 г. изобщо не отстъпват по драматизъм на началото й. Лятната горещина на преломната година се допълва от страстите около шумния процес във Велес. Арестувани и осъдени са членове на македонската ВМРО-ДПМНЕ по политически обвинения, по-точно в "притежаване на български вестници, барут и трофейни оръжия", според българската ВМРО. Този случай е показателен за редовните "инциденти" в двете държави във връзка с човешките права. Черна традиция е ежегодното напрежение на гроба на Яне Сандански при отбелязването на годишнина от убийството му край Роженския манастир. Като черна сянка над двустранните отношения често виси и духът на ОМО "Илинден" с всичките й регистрирани и нерегистрирани формации. Не по-малко активен субект е и "пробългарската" партия на Илия Илиевски, регистрирана в Македония, а после забранена. "Човекът с 3 гражданства, 2 паспорта и 1 забранена партия", както го наричат медиите, дълго време се бори с македонските власти заради отнетия си задграничен паспорт под предлог, че върши пробългарска пропаганда. Той е недоволен и от българските власти, защото проявяват "безразличие" към дейността на неговата партия и предложенията му, сред които е това Македония да се нарича "Втора България".





Оръжейната афера "Мишевгейт"



е един от първите скандали на младата ни демокрация. През 1992 г. шефът на разузнаването Бриго Аспарухов обявява, че Македония е правила опити чрез съветника на премиера Филип Димитров - Константин Мишев, да получи оръжие от България, на стойност 200 млн. долара. След този скандал пада първото синьо правителство. Година по-късно пък министърът на вътрешните работи на Македония Любомир Фръчковски обявява, че са регистрирани 4 канала за незаконен внос на оръжие в страната, два от които минават през България.

Застоят в двустранните отношения започва да се набива на очи през 1994-1995 г. Изостря се езиковият спор. Не е съвсем ясно кога точно на официално равнище се отваря този дебат - дали след посещението на македонския президент Киро Глигоров у нас през 1994 г., или след запомнящата се проява на колоритния министър на образованието по това време Марко Тодоров. Той отказва да подпише спогодба за културно сътрудничество на македонски език и е зарязан насред Скопие да си довърши посещението сам.

Вследствие на това години наред стоят неподписани 20-ина важни спогодби и контактите са в дълбок застой. Според журналиста Костадин Филипов, дългогодишен кореспондент в Македония, липсата на правна база пречи на българския бизнес да се включи в разрастващата се през тези години приватизация в новата държава. Подготвят се най-различни формулировки за това на какъв език да се подпишат документите - България предлага това да стане на "официалните езици на двете страни", на английски и т.н., но всички формулировки на македонската страна включват понятието "македонски език".

Но в средата на 90-те години стокообменът между двете държави регистрира рекорди - през 1995 г. стига до 500 млн. долара. Причината е очевидна - заради югоембаргото търговията между България и Македония хвърчи с пълна пара. Най-важният икономически проект, който свързва двете страни и който е на дневен ред още от началото на двустранните отношения - коридор №8, няма късмет и тогава, и до ден-днешен.

Дълго време сериозни проблеми има и във военната област. Показателен е фактът, че първата визита на български министър на отбраната в Скопие след тази на Александър Сталийски през 1992 г. е чак през септември 1997 г.

Освен че не отбелязва забележим напредък в двустранните отношения и че се хвали как БСП не е ръкопляскала на решението за признаването на Македония, столетницата се наканва да напише и да предлага своя стратегия за двустранните отношения чак през 1998 г., т.е. години след като е сдала властта.

Нов фитил в двустранните отношения се запалва след





атентата срещу "несменяемия" президент Киро Глигоров



на 3 октомври 1995 г. Въпреки че България е сред първите страни, които непосредствено в часовете след атентата осъждат остро "подбудителите и извършителите на този престъпен акт", в Македония месеци наред продължават арести на македонски граждани с българско самосъзнание под предлог, че се търсят улики за атентата. Няколко седмици след атентата македонският министър на вътрешните работи Любомир Фръчковски прави изявление, с което косвено хвърля обвиненията за деянието върху единствената голяма българска групировка, инвестирала в Македония - "Мултигруп". Тя притежава една от най-успешните инвестиции в страната - Балканска банка. Чак година по-късно, след среща на четири очи между Павлов и Глигоров, българската следа е снета.

Като дипломатически скандал анализаторите определят отложеното посещение на външния министър Георги Пирински в Македония през пролетта на 1996 г. Причината е езиковият спор. А той става повод и за куриози - отложена е присъда за 9 години затвор на наркотрафикант у нас само защото разпитът не е воден на майчиния му македонски език.

Подвигът на македонски терен на служебния премиер Софиянски е среднощното посещение през пролетта на 1997 г., когато измежду икономическите теми според медиите е обсъждан и въпросът Македония спешно да достави над 30 000 тона жито на България.

Петър Стоянов остава в спомените на хората и предизвиква най-силна реакция в Скопие с прочутото изказване от април 1997 г. пред ПАСЕ, че Македония е най-романтичният дял от българската история. Същевременно той продължава утвърдилия се вече подход - че ще се отзове на отправената към него покана за посещение в Македония едва "след като има условия за практически напредък в двустранните контакти".

Такъв се случва чак след реалната промяна на властта в Македония, когато за пръв път от независимостта й управлението се изплъзва от хватката на "реформираните комунисти".



Очакванията за "пробългарска политика"



на ВМРО-ДМПНЕ се оказват по-скоро емоция, отколкото реалност и до голяма степен остават неудовлетворени, особено в областта на бизнеса. Въпреки всичко Любчо Георгиевски и Иван Костов постигат силен успех от гледна точка на македоно-българската политическа одисея. През февруари 1999 г. е подписана съвместна декларация, която на политическо равнище слага край на дългогодишния застой. Документът е подписан "на официалните езици на двете страни - български, съгласно конституцията на Република България, и македонски език, съгласно конституцията на Република Македония". В замяна на тази отстъпка от страна на България Македония се отказва от претенциите за защита на македонско малцинство у нас. Друг е въпросът доколко тази клауза се спазва днес предвид проявите на поредния филиз на ОМО "Илинден".

Полезно е от време на време да се припомня периодът 1992-1999 г. Той е твърде показателен за това колко зловредно влияние за българския интерес имат неумело водени спорове, които на практика зачеркват куп възможности за пълноценно взаимодействие в икономическата, военностратегическата и културната сфера. Но пък погледнато от висотата на 2006 г., кой си е представял преди 10 г., че македонци ще искат български паспорт. Разбира се, от чисто прагматични, а не романтични подбуди.