Само 154 дни ни остават до новата година, на която е съдено да сложи начало на истинска нова ера в историята на България. Присъединяването към Европейския съюз, без да подценявам социалните, културните и политическите му аспекти, е преди всичко икономическо преображение. То открива пред всяка от стотиците хиляди български фирми възможността да се интегрират към втората по потенциал стопанска система в света, дава им достъп като местни лица до най-платежоспособния пазар. Към този пазар са се стремили поколения български предприемачи от Освобождението до днес. Но сега, когато достъпът до европейския пазар е почти реалност, големият въпрос е



а какво ще правим в Европа,



какви стоки ще продаваме на обетования общ пазар? Не че особено често си задаваме този въпрос. Ние сме, социологически доказано, най-еврооптимистичната нация. Затова всички предупреждения, че производителите ни са неконкурентоспособни и мнозина от тях няма да издържат шока от присъединяването, се отминават с досада. Едва ли ще се намерят и петима от стоте българи да не си въобразяват, че ще е достатъчно да развеем синия байрак със звездите, за да тръгнат нещата. Още не съм срещал нашенски бизнесмен разтревожен, че мижавата му фирмица няма да удържи на чуждия натиск. Другите може и да фалират, но той все някак ще му намери цаката. Само да ни приемат - и почваме да изнасяме за Европа. Добре де, ама



къде са ни продуктите,



с които ще завладяваме пазарите на златоносния Запад? Ако погледнете, единственият знаков български продукт си остава гюловото масло, хитът в пазарната стратегия на бай Ганьо. И туристите все още ги омайваме с екзотика, обута в потури. Ездата на магаре е основната атракция, предлагана от българската туристическа индустрия, връх на културната програма са нестинарските танци. Същата е картината във всички стопански отрасли. Цари отчайващ дефицит на идеи. На пръсти се броят фирмите, които имат някаква развойна програма за нови продукти. За изследователска дейност на производителите и дума не може да става, единствено от държавния бюджет се отделят някакви скромни суми за наука, но колкото да стигнат за издръжка на оцелелите институти и за скромната заплата на оредяващите учени в тях. Та като липсват идеи и глави, назначени да ги произвеждат, никак не е чудно, че у нас процъфтява предимно



имитаторската икономика



или както е модерно да се нарича днес по почина на фармацевтите: "производство на генерични продукти", сиреч като не можеш да измислиш свои оригинални продукти, копираш чуждите с идеята да ги произведеш по-евтино и да ги продадеш на по-непретенциозни и "ценово мотивирани" потребители. Да, ама нас и в ценовата конкуренция хич ни няма. Да се произвежда в България е скъпо, далеч по-скъпо, отколкото в Китай, Индия или пък Африка. Вярно, че работните заплати у нас са (относително) ниски, но това не прави труда в България евтин. Напротив, трудът е скъп, защото е ненадежден, неефективен, непроизводителен, крадлив и обременен с тежка издръжка, социални и здравни данъци. Затова без преувеличение можем да заключим:



сбъркана е основната идея,



върху която вече 16 години се гради икономическата стратегия на българския преход. Наложеният у нас модел, внос от Южна Америка и Югозападна Азия, се базираше върху хитроумната концепция, че конкурентоспособността ни ще се гарантира от евтиния труд. Спомняме си няколко правителства, които откровено изповядваха стратегията на "евтиния труд" (т.е. на ниските заплати, защото ниско заплащане погрешно се отъждествява и до днес с евтин труд). Макар този факт деликатно да се премълчава, същата отдавна фалирала стратегия и до днес е в основата на държавната икономическа политика. Нищо не задължава обаче отделната фирма да се води по акъла на държавата. Днес, когато комуникациите откриват нови и все по-бързи канали за дистрибуция, а светът се обновява все по-бързо,



оригиналните продукти имат шанс



да се наложат. Както никога досега потребителят търси разнообразие. Вярно, че основната част от потребителската кошница остава запазен за глобалните "брандове", но и дребните пазарни ниши, отредени за странни и "екзотични" продукти са напълно достатъчни за дребните по мащаб български производители да пожънат невероятни резултати. Далеч по-добре е да имаш собствен продукт, позициониран в нищожна, но стабилна пазарна ниша, отколкото да фалираш, докато се опитваш да наподобяваш другите и да подбиваш цени. Вярно, че български производител трудно ще наложи глобална марка, защото му липсват милиардните рекламни бюджети, нужни да натъпче марката в главите на милиардите масови потребители. Но не е вярно, че в България не можем да измислим уникални продукти, които да намерят радушен прием на пазара. Примерите с бойните заглушители "Стършел", пластмасовите пистолети "Оса", та ако щете и с електронния калкулатор го доказват. По-скоро имаме проблем да разпознаем и ползваме пазарния потенциал на новите идеи.