Един от най-хамлетовите въпроси на днешния българин и на днешна България звучи така: Да помня или да забравя?

В началото на студията си "Памет - забравяне - история" (1998) Пол Рикьор, говорейки за трудното преодоляване на травматичните спомени след края на Студената война, отбелязва:

"При някои - преди всичко на Запад - охотно се възразява срещу дефицит на памет и излишък на забрава. При други, където - като например на Балканите - изучаването на минало величие, но и на минали потисничества се противопоставя на забравата, можем да се оплачем по-скоро от излишък на памет."

Последните 16-17 г. са за България точно такова време - на излишък на памет. Всички виждаме как съвременното ни общество се озърта повече назад, отколкото гледа напред. Вярно, че напред (в тунела) не е много за гледане, а и формулираният някога от Тофлър "шок от бъдещето" действа с пълна сила. Трудно смилаемите като количество и качество промени, които т. нар. "преход" донесе, карат повечето българи да гледат носталгично назад и сепнато напред към европейската Ясла (за малцина) или



Слугинската стая на европейския дом (за мнозинството).



Първата - и най-важна - причина можем да потърсим в естествените национални комплекси на един малък и изстрадал народ. Националните митове, прабългарската героика, примерите за гордост, уви, са отдалечени столетия назад, а мизерното настояще трябва да бъде активно оправдавано със зловредни фактори (османско робство, коварство на великите сили, национални катастрофи и други подобни.)

Втората причина сигурно е небезизвестният социално-психологически факт, че българинът винаги има нужда някой да му е виновен - и именно оглеждането назад (социализъм, ченгета, досиета и т.н.) му предлага удобен списък от фактори и причини, на които компенсаторно може да прехвърли своите отговорности.

Третата причина вероятно се крие в нашето провинциално, махленско, родово общество (и мислене), където дори масовите процеси са силно персонифицирани и клюкарски оцветени. Винаги се помни кой - кога - какво е направил, казал, откраднал, обидил (доброто винаги се забравя по-лесно). Личната памет по-лесно помни конкретни хора и случки, отколкото общи процеси.

През посочения период се извърши сериозна промяна в съотношението официална - неофициална колективна памет. Много моменти от неофициалната памет (т.е. събития, запазени в индивидуалната памет, за които официалната памет колективно мълчеше), станаха част от официалната колективна памет.

Значителните социални промени, които разделиха българската история на до - след 1989 г., разделиха и поколенията. Част от историческия опит на по-старото поколение вече трудно може да бъде споделен с по-младото. Новото "демократично" време разкрепости доста премълчавани истини, но същевременно предложи редица едностранчиви, а понякога направо фалшиви идеологически митове (в много случаи дело на компрометирани хора, които така перяха мръсната си съвест).

В момента в България работят няколко различни фабрики за производство (преработка) на памет. Те са обвързани с различни външни и вътрешни сили, с различни идеологически и медийни централи. Една от най-трудните - и най-актуалните - задачи пред днешния българин е как да се опази от изобретателното манипулиране на индивидуалната памет - насочено, разбира се, в крайна сметка, в колективната памет.



Мисли с главата си, българино!



Вярвай само на доказали почтеността си източници! И винаги подлагай предложените нови формули на корекциите на своята (и семейната) памет.

Защото в повечето случаи онова, което ти предлагат - колкото и примамливо да е то - е просто удобна за някого историческа интерпретация.

А повечето от тези исторически интерпретации съвсем не са невинни - и не за твое добро са направени!

Всеки, който непредубедено анализира политическите процеси на последните 16-17 г., ще констатира едно парадоксално съчинение на странно подборна памет и не по-малко подборна забава. Например на всички избори се повтаря един и същ фарс на лъжовни обещания, които политиците тутакси забравят след избирането си. Забравя ги обаче и електоратът и пак гласува за тях следващия път. Това вероятно би могло да бъде формулирано (и патентовано) като "Законът на внучката". Той гласи, че ако майката и дъщерята са били "измамени от любов" по определен начин на времето, то най-вероятно по същия начин ще бъде измамена и внучката... Или - казано по-общо: ако някой иска да бъде измамен, никой не може да попречи.