Дори когато вече нямаше какво да се предприеме, освен да се разровят мравуняците, за да се спаси животът по нашите земи - дори тогава имаше свежи гласове да гледаме позитивно и да не дразним модерния свят с отдавна отхвърленото от него черногледство. Тези свежи гласове бяха всъщност гласове втора свежест - същите, които довчера гъгнеха за социалистическия оптимизъм и грубо редактираха всяка тревожна или дори само печална нотка, изпусната в общественото пространство.



Оптимизмът бе нагорещената ютия,



с която се изглаждаха гънките в общественото съзнание, както и мозъчни гънки - при нужда. Не трябваше да се хленчи, а мрачният поглед вече си беше достатъчна причина да те запишат в черния тефтер. Като човек, напълно лишен от ведро, вдъхващо доверие изражение, добре познавам тези правила. Но това в моя случай не се дължи на мирова скръб, а просто на лицева мускулатура - кой знае защо, предлагам на околните печален образ дори когато съм в отлично разположение на духа. И това, комбинирано с някоя и друга елегична строфа (хич може ли без това!), ме направи за цял живот обект на професионални оптимисти, а днес - и позитивисти. С това дотук искам само да кажа, че добре им познавам гласовете. Тези гласове имат особен звук и това не е случайно: и преди, и сега повечето активисти на обществената ведрост говорят с... корема си. Съществува едно такова "изкуство" - вентрилогия. Някога, като имало много и големи панаири, срещали се и такива артисти. "Говорят с корема - да напълнят корем" - казал го е май Чудомир, но аз го чувах от Радой Ралин. Изглежда, всичко опира до това - до интереса на корема. Гласът на корема, коремът говори - като се засити, защо да не е и оптимист!

Спомням си сега карикатурите от Ботевите вестници: всякакви отрицателни персонажи, главно политици и думбази и на коремите им написано "чувство". Има някаква приемственост, бих казал, и безсмъртие между онези, които



чувстват, мислят и глаголят с търбуха си



Те са във всяко време, назначени да го освежават с трелите си зад кадър. Нещо като античен хор, който поправя мрачните или погрешни солисти. Във всяко време - и в наши дни също...

Но какво се случи, та същите тези утробни гласове сега изведнъж и дружно заскърцаха и драскат - не, а направо къртят сладникавия музикален фон на живота? Довчера оптимистичният им тембър е днес неузнаваем. Те просто са разгърнали друга партитура. И същите усмихнати певци, които бодро (и приспивно!) тананикаха на изхода (входа) към ЕС, сега кършат ръце на авансцената и едва ли не бунят масите. Повечето от тях много картинно, с гневни речитативи. Други - в някакво упоение, сякаш едва сега откриват гласа си. Това е обяснимо - в хора на оптимистите мнозинството от тях имат просто поддържаща партия.

Впрочем след войната в България наистина е съществувала формация с такова име, "Джазът на оптимистите" - голям бенд по подобие на американските, свирил е парчетата на Глен Милър, както и всичките евъргрийни от двете страни на океана, от навечерието на войната и след това. Само че всичките тези "оптимисти" кой знае защо не са били насърчавани в своя оптимизъм, работили са в цирковете, някои от тях са минали през Белене, включително и под предлог, че се гаврят с фолклора, а също и заради прически, панталони и пудели (пуделите като реквизит на буржоазното влияние). Разбира се, тези неуморими, непобедими и трагични музиканти от онова време нямат нищо общо с по-сетнешните, а и сегашни придворни флейтисти и хористи-оптимисти, за които се говори тук. Нито с тази



решителна смяна на партитурите



от последните седмици...

На софиянци им измъкнали трийсет и три милиона (а според други - по 40 милиона на месец!) от надписани сметки за парно, които отсега обещават да не им върнат и посмъртно.

Шефът на парното (sic!), задигнало тези милиони, отделно задигнал и за себе си, изпрал ги и докато лежи в следствения арест, ловко ги движи, тегли и разпределя. Между кого ли? Изберете сами...

Друг един директор (или май беше ликвидатор?) също тихо поизтеглил пет милиона държавни пари и така наистина ликвидирал държавното предприятие, което му паднало в ръцете. От кого ли? Познайте...

Катаджийско началство и фамилия в самото сърце на МВР завъртели далавери с всичко, което службата позволява. Героите на крайпътните засади с радари и "слънчогледи", както и тяхното "какво ще правим сега" бледнеят пред размаха на шефовете си...

А също и онези от Държавния резерв. И едните, и другите...

И онези от БДЖ, дето си купили скъп автомобил да се возят, защото влаковете им и на самите тях не харесват...

А медицинският холдинг? А здравната каса? А боклукът - без малко да го забравим...

Толкова гневни арии, които този път дори не се сливат в хор. Явно е само, че



всичко става по ноти



И че много трудно се получава този гняв на пълен корем...

А уж лятото е сезон на леките жанрове!

Пък то, едно такова гражданско изкуство - не е за вярване. Направо ренесанс на напълно отречената политическа песен. Съвсем като фестивал на протеста. Истински "Ален (син, жълт) мак". Чак когато се сбият за хонорарите, тогава ще се разбере за какво са пели. Но едва ли някога ще узнаем кой е раздал партитурите...