Едно време не се смяташе за грях да свиеш книга. Сега не смятаме за престъпление да "чопнем" текст, филм, музика отнякъде - най-често от нета, и да си ги ползваме.

В свят, в който материалното все още е дефицит, уроците по икономически респект към нематериалното са скучни, дори ни изглеждат нелепи.

Преди почти 15 години събраха нас, трийсетина писмовни люде от източноевропейските страни, в една скандинавска столица, за да ни учат колко е важно да се цени интелектуалната собственост. Не ставаше дума само за договори с автора и редовни отчисления. Ставаше дума и за това, че всеки копирен апарат е потенциален "гепангес" на авторски труд. И че в цената на всеки лист, копиран от студент, домакиня или мениджър, операторът на копирния апарат следва да калкулира някакъв процент възнаграждение за тези, които са се изявили творчески върху въпросния лист. Примерно художникът нарисувал птиче, поетът съчинил стихче, а орнитологът написал статийка.

Моля-моля. Два процента от цената отиват към сметката на поета, 2% - към тази на художника, а при орнитолога като специалист - цели 3.

- Е, кой ще следи всички ксерокси? - недоумявахме ние. (Тогава наричахме всички копирни апарати ксерокси, още не знаехме, че Xerox е само една от много фирми.)

- Операторът, това му влиза в задълженията - поясниха ни.

Доста чудна ни се видя тази работа, да не кажем, граничеща с



фантастиката на вече победилия комунизъм,



когато човек за човека е брат, а съвестта - непобедим диктатор над другите мотивации и импулси.

Пръв невярващо се изхили полякът. В страна, в която приватизацията галопираше като конницата на Будьони; страна, в която се свиваше всичко - от изтривалката пред вратата на директора през пишещата машина на секретарката му до самия завод, някой да се грижи за текстове и картинки? Голям смях. (Между другото на един полски министър на икономиката принадлежи хубаво определение за приватизацията: приватизацията е процес, при който някой продава нещо, което не знае какво е и колко струва, на някой, който няма пари.)

Както и да е. Ние се върнахме в нашите страни, за да изгледаме как материалната собственост сменя чорбаджиите си, като процедурата периодично се салютира с пистолетни, автоматни и гранатометни изстрели. И го преглъщахме с нематериални ценности, например като слушаме Money от The dark side of the Moon на "Пинк Флойд" (на пиратски запис, разбира се).

Що ли все пак ме бори мисълта, че процесът на бананизация в една държава минава задължително и през неуважението към интелектуалната собственост?

При това етапите изглеждат три.

Първо - обезличават се, маргинализират се и се принуждават към емиграция собствените създатели на подобна собственост.

Второ - краде се чужда такава, на воля и с кеф.

Трето - яките чужди центрове и държави предвид интеграцията ни в общи структури скоро ще ни налагат строго да си плащаме като попове за вноса на такава собственост от тях, отчасти създадена и със силиците на наши емигранти там. То Англия принуди Китай да скатае пиратския "Хари Потър," а Русия - да разкара съчинителя на "Таня Гротер", та нас ще оставят да си разиграваме коня.

Но тия уроци се учат с глоби, не със семинари. Тук и на изток в тази сфера още цари или законът на джунглата, или някаква странна богомилска идилия - всичко, което е красива хармония, е дело на демиурга, пратено е отгоре, никой не му е собственик, а авторът е само рупор божествен...



И му се наслаждавайте, братци, безплатно.



Ала не е тъй при капитализма, братци. И хипарливите защитници на Иракли се убеждават в нещо подобно, когато се изправят срещу настръхналите собственици, надушили шушненето на бъдещи четиризвездни пачки околовръст...

Липсва ли уважение към една собственост, ще липсва и към друга, ще липсва и към закона изобщо, и ще се възцари самобитен племенен кодекс в унисон с бананите по-горе. (Митко Щерев неслучайно възропта срещу Лили.)

Между другото утре е концертът на прочутата руска група "Любэ" в Каварна. Един от хитовете им е: "Позови меня, тихая родина..." Официалният автор на текста дълго време беше Виктор Пеленягре. Познавам го добре. Авантюрист и известен текстописец, родом от Молдавия.

Но истинският автор е Игор Меламед, евреин от Москва, добър поет. Също го познавам добре. Игор Меламед е инвалид. Преди няколко години падна от четвъртия етаж след прекомерна употреба на напитки... Разбира се, пак си е талантлив, макар и вече, уви, неподвижен. Виктор му свил текста, дал го на "Любэ", те го запели. Меламед плахо му звъннал по телефона: "Витя, та това е мое, бе!"

"Мълчи, глупак - ядосал се онзи, - мое, твое... Кой щеше да ти знае за тъпия текст, ако аз не го бях направил известен в цяла Русия?"

Това дори малко буфо звучи, ако Пеленягре не беше прибрал значим хонорар от известността на тази песен - към 10 000 долара...

Питам рокаджията и поета Вадим Степанцов, който ми разказа историята, защо Меламед не е осъдил наглеца. "Е, у нас няма как да стане" - отвърна ми той.

Но у нас има как. Затова знайте - всеки носител на авторско право може да заведе иск. Примерно за обезщетение за понесените вреди (чл. 94 от Закона за авторско право и сродните му права във връзка с чл. 45 от ЗЗД.). Или иск за преустановяване на неправомерно използване (чл. 95, т. 1 от ЗАПСП). Или иск за изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението (чл. 95, т. 2 от ЗАПСП)...

И така нататък - много са. Имаме як закон и лесни за печелене дела. Не жалете гепангеса и в тези свидни сфери.