Не е ясно за какво ще ходим в Ливан, но принципно било правилно да пратим войници, реши правителството през уикенда след плажна оперативка в Евксиноград. За да не стане като в Ирак, премиерът Станишев обясни в какво се състои разликата: първо, мисията в Ливан ще бъде под егидата на ООН, т.е. няма да бъде незаконна от гледна точка на международното право; второ, ще бъде мироопазваща, а не мироналагаща - с други думи, канят ни, а няма да се натрапваме.

Странно е, че когато трябваше да изрази собствена позиция за събитията в Ливан,



правителството показваше неприемливо бавни реакции



На Външно му трябваха две седмици, за да заяви на 31 юли, че не одобрява насилието след израелската атака на 14 юли. Още почти седмица умуване бе необходима на българската дипломация, за да изрази подкрепа на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за прекратяване на огъня, приета на 11 август. Сега обаче правителството заявява готовност за участие в мисия, за която си признава, че тепърва ще събира информация какво ще представлява. Създава се впечатление, че друг е взел вместо него решение, като му е оставил само да го обяви.

В ООН, както и в НАТО решенията за мирни операции се радват на силна подкрепа. Но и в двете организации проблемите възникват веднага, щом бъде поставен конкретният въпрос: да видим кой какво ще даде? ООН се нуждае допълнително от 13 000 войници, за да подсили сините каски в Южен Ливан, наброяващи 2000 души. Първоначалният ентусиазъм, с който се цитираха предполагаеми числа на участие, бързо изстина. Франция, която се сочеше като евентуален командващ, не само не даде 2000 души, както се очакваше, а предложи десет пъти по-малко войници, като заедно с това показа, че предпочита друг да поеме командването (вероятно Италия). От Турция се искаха 5000 души, тя склонява на 1500. Повечето големи държави - САЩ, Великобритания, Германия - заявяват готовност само за дистанционно участие чрез логистична подкрепа. Австралия, която след Втората световна война почти не е изпускала голям международен конфликт, този път каза, че е пас и би пратила символична група. Държавите, от които се очакваше най-много, а след това се дръпнаха, пратиха външните си министри на проучвателни мисии, за да разберат



как биха се отнесли към тяхното участие враждуващите сили



България не си направи този труд. Нейни представители дават мъгляви изявления какъв ангажимент би поела, но от няколко дни агенция Ройтерс цитира точни числа - между 100 и 300 души. Навярно това е бройката, заради която страната е поставена под натиск. Може да се предполага, че той ще се засилва, защото не само някои държави отстъпиха от предполагаемите си ангажименти, но и някои от главните кандидатки бяха отхвърлени като неприемливи от Израел, защото нямат дипломатически отношения с него. Това са Бангладеш (2000 войници), Малайзия (1000 войници), Индонезия (1000 войници).

Сметката вече съвсем не излиза. В самото начало, когато оптимизмът бе най-голям, се събираха на хартия максимум 11 000 войници и не достигаха само 2000. Десет дни по-късно хипотетичната бройка е 7650 и вероятно ще продължи да спада.



Защо има такава неохота?



Защото е ясно, че мисията няма как да успее, но със сигурност ще се проточи и който се хване на хорото, ще го тропа неопределено дълго. Никой не обещава, а и не помисля да разоръжи "Хизбула". Сините каски ще бъдат буферна сила, която ще може да се изтегли, когато се помирят раздалечените от нея врагове. Но няма политик, който би се осмелил да прогнозира скорошен мир в Близкия изток. Там перманентната война си е нормалното състояние вече 60 години.

Зад красивата идея да се даде шанс на мира чрез международна намеса има и още една сметка, която не излиза. Държавите, които пращат войници, разчитат на солидарната финансова подкрепа на всички останали членове на ООН, за да не се охарчват за чуждо добро, докато някои се спотайват. Но мирните мисии на ООН страдат от по-тежък финансов дефицит дори в сравнение с текущия бюджет на организацията. Последните данни показват, че през 2005 г. за такива операции са похарчени 4,7 млрд. долара, но ООН е успяла да събере само 1,8 млрд. долара и дължи още 2,9 млрд. долара на участвалите държави. Парите се възстановяват с години закъснение, и то след много уговорки. Когато през 2000 г. бе направено сравнение между държавите, се оказа, че ООН е длъжник на България с близо 400 000 долара. При такова разминаване между спешност в набирането на доброволци и късното възстановяване на сумите ясно е, че само добрите намерения не са достатъчни.

Няма нищо неудобно България да се учи от другите и да се държи по-зряло, когато й отправят покани за мисии в конфликтни зони, защото невинаги те са голяма чест, нито пък са доходен бизнес. Достатъчно е страната да си спомни поговорката за какво го канят магарето на сватба.