Не е изненада, че 172-ма кметове подкрепиха Георги Първанов. Отдавна се знае - българинът винаги върви след победителя, още по-добре е, ако по-рано тръгне зад него.

И без тяхната подписка обаче изборите наесен щяха да бъдат полупрезидентски-полукметски. Ако Бойко Борисов не се включи в надпреварата, ще е заместникът му в Столичната община Цветан Цветанов. По едно време и дясната опозиция търсеше между кметовете достоен конкурент на Георги Първанов. На косъм от участие във вота се разминаха Иван Чомаков (Пловдив), Иван Ценов (Видин) и Елеонора Николова (бивша на Русе). Дори Найден Зеленогорски (Плевен) бе спряган в тандем с Неделчо Беронов.

Този



интерес към кметовете



нито е от вчера, нито е случаен. Градоначалниците все повече се превръщат в инструмент за правене на политика, която няма нищо общо с кметската. Използват ги за какви ли не каузи. Бойко Борисов направи кметска партия, за да щурмува политиката. Преди него и Надежда Михайлова покани доста сини градоначалници във фракцията си "Дясна алтернатива", за да легитимира развода си със Стоянов. Още по-рано пък царят превърна първите мъже на Благоевград и Русе - Костадин Паскалев и Димитър Калчев, в министри. Чрез тях не само показа колко е отворен към "проблемите на местното самоуправление", но и прокара мост към социалистите, който впоследствие се оказа спасителен и така остана във властта и след загубата на изборите.

Подписката в подкрепа на Първанов също има тактическа цел. Както и да ги броим, 172-ма кметове от 264 общини са си достатъчно много. Внушителната цифра не само може да донесе имидж на президента, но и ще доведе до резонния въпрос: кметове ли? Нали те в пек и мраз щяха да бъдат верни на Бойко Борисов? А при Първанов даже е и



една от гордостите на ГЕРБ -



ексцентричният "кметъл" на Каварна Цонко Цонев.

Има няколко обяснения, защо кметовете се оказват толкова привлекателни, че да бъдат ангажирани в едно или друго начинание. На първо място, те носят имидж. Избират се мажоритарно, много от тях печелят убедително, ползват се с доверие. Доказали са, че могат да акумулират електорален ресурс. Тези им качества изпъкват на фона на изчерпаната политическа класа. От друга страна, кметовете имат и управленски опит. Популярни са, но пък не може да се твърди, че са "изхабени" както депутатите например. Затова са добре дошли във всякакви инициативни комитети.

В работата си кметовете се принудени да се занимават с проблеми от най-разнородно естество, да оцеляват в борбите между партиите, да балансират между централните и местните интереси. В очите на хората често това ги прави независими, надпартийни, консенсусни... Стремят се да постигнат самостоятелност на общините, която да даде повече правомощия на хората по места. Но децентрализацията е и приоритет, който ни се вменява от Европейския съюз. Тоест да се бориш за децентрализация, е хем патриотично, хем европейско. Ето защо и Бойко Борисов ги използва, за да формулира някаква "нова теза" в



изчерпаната откъм идеи политическа система



Кметовете имат и още едно достойнство, дълго време подценявано. Работата им дава неограничени възможности да групират около себе си хора, пари, влияние... Могат да направят партия в самата партия или най-малко такава в рамките на общината. Последните местни избори показаха, че никой не може да се изправи срещу кмет, който си пожелае нов мандат, дори и партията майка да не го подкрепи. С две думи - добре е, ако кметът не ти е враг, а още по-добре е да го ангажираш в собствената си кауза. Затова са и ухажвани от всички.

Практиката обаче е показала, че невинаги заиграването с кметовете е успешно. ГЕРБ има, но не и кметска партия. Докрай верен му остана само Лечков. Пълен крах претърпя и Надежда Михайлова. Фракцията й на практика не съществува. На парламентарните избори Михайлова вкара почти всички сини кметове в листите, но



депутати станаха само двама



от тях (Елеонора Николова от Русе и Димитър Димитров от Девня). Като цяло те й помогнаха толкова, колкото да превърне СДС в шеста политическа сила.

Флиртът на БСП с градоначалниците през последните години също не мина без проблеми. Примерът с Калчев и Паскалев се оказа заразителен и малко преди местните избори през 2003 г. мало и голямо в БСП се пънеше да става кмет. Доста активисти се размечтаха, че кметската кариера е доста по-удачна пред партийната за трамплин към голямата власт. БСП обаче навреме успя да парира мераците и след парламентарните избори "повиши" в депутати само кметове с по няколко мандата - Венелин Узунов (Разград), Йовко Йовков (Севлиево), Марко Мечев (Панагюрище) и Иван Даков (Мизия). Георги Петърнейчев (Пещера), също с дълъг кметски опит, стана зам.-министър на транспорта.

Първанов в момента има предимство - пред него е опитът на чуждите грешки. И за да му бъдат от полза кметовете, трябва да си отговори на въпроса, защо БСП успешно ги интегрира, а ГЕРБ и СДС се провалиха. Отговорът е прост и касае най-вече политическата ни традиция.

На първо място, БСП успя



да ги прекара през ситото на лоялността



и управленския опит, преди да ги издигне в кариерата. "Дясна алтернатива" и ГЕРБ се показаха всеядни. Затова и Първанов в момента трябва да е внимателен - кметът на Банско Александър Краваров например, издигнат от ВМРО, го достраша и заяви, че може и да не гласува за Първанов - просто ей така влязъл в инициативния комитет. Държавният глава едва ли се нуждае от подобна подкрепа.

Борисов и Михайлова допуснаха и други тактически грешки. И двамата сами разгласиха имената на кметовете, които са ангажирали към себе си, далече преди това да е станало факт. А градоначалниците са хора със самочувствие - не обичат някой да говори от тяхно име. Затова в момента Първанов правилно мълчи и не бърза да се кичи с кметската подкрепа.

За да тръгнат да помагат на някого, кметовете трябва да са достатъчно мотивирани.



Президентската кампания явно им дава стимул



Ако повтори мандата, което е почти сигурно, Първанов дълго време отново ще бъде силният човек в държавата. А догодина предстоят и местни избори, в общините кипи трескава подготовка и за тях. Първанов трябва да си зададе въпроса, дали много от кметове днес не му предлагат помощ, за което той после трябва да си плаща. Някои сигурно се надяват да бъдат министри, други - посланици, трети - просто преизбрани с мощната подкрепа на Първанов и социалистическата партия.

Има и още един риск - феновете на държавния глава да не пресолят манджата. Един обяснява как подкрепя Първанов, защото президентското семейство било за чудо и приказ, втори се сърди, че никой не го бил потърсил за подписката (а той отдавна имал такава идея), трети се хвали, че подкрепя Първанов, защото винаги се отзовавал на съборите в града... Човекът с най-високия рейтинг в държавата едва ли има нужда чак от такава подкрепа.