Дотегна ми да слушам от сутрин до вечер за досиета. Та реших накрая и аз да ви разкажа една любопитна историйка по този повод.

През зимата на 1976 година се настаних в ловния дворец на Фердинанд над Боровец, предаден след войната на писателите. Бях изпълнен с благородното и дръзко намерение да нанижа сред тишина и спокойствие първия си роман, който да ме изстреля тутакси във върховете на литературата.



Заех стаята на принцесите,



разпалих камината с ароматни борови цепеници и зареях поглед над поляната, където някога е тичал със сакче за пеперуди малкият тогава братовчед на Савойския принц.

Както много рядко се получава в нашия занаят, работата сама потръгна. Потраквах по пет странички на ден, след това тичах за разведряване чак до подножието на връх Мусала, даден по-късно от щедрите ни сънародници на възрастния вече братовчед,



пристигнал от Мадрид да спасява българите,



вечер пийвах за разтоварване по чаша винце и така си заживях наистина по царски. Докато в един предиобед, чукнал вече последния ред, дочух по коридорите, обкичени с разни сувенири от знатни особи и ловни трофеи, да се вдига необичайна патардия. Излязъл от резиденцията си в Чамкория, Живков тръгнал на разходка в компания на постоянните си приятели и пътем се отбил да опита баницата, на която бе майстор домакинката Божура. Ей от тази традиция никога не могат да се откажат нашите държавници -



да се гощават със зелници



и да топват в шарената сол залци от ритуални погачи, поднасяни им от руменобузи девойки в национални носии.

Аз баници не ям, но от чашката не се отказвам, особено ако се окажа в близост до човека, когото съм виждал само да маха от трибуните на мавзолея. Защото бях единственият пишещ там и ме поканиха в неговата компания. Използвах моментите, когато Живков се залисваше с нещо и обръщах чашката, която един едър мъжага, застанал зад мене, напълваше веднага наново. Но ловкият хвърляч на зарове имаше зорко око и забеляза хитринките ми. В един миг се подсмихна и ми рече бащински: Много пиеш бе, младеж!

Отвърнах му, че и това е преувеличено, както много други неща в нашите среди. Добавих, че ако искаш да чуеш нещо лошо за някой писател, питай друг писател. Това го развесели и ми каза, че сред нас има хора,



които нищо друго не вършат, освен да доносничат.



Да, точно така го изрече добрият човек! Прищя ми се да го запитам кой ги е сложил там тези хора, но се въздържах. Бях начинаещ автор без временно столично жителство, а и знаех, че магнитофончето в джоба на шефа на охраната не спира да се върти. Сам моят приятел Джагаров, който също бе в дружинката, ме бе предупредил да стоя по-далече от тези хора. И аз наистина стоях. Но те не стояха далече от мене. Само че да спра до тука, че много ставаме дисидентите.

По-интересно в случая е друго - Живков продължи любопитния разговор и ми довери, че и той си имал отдавна проблеми с подобни хора. Но него го топели на по-високо място. Додаде, че при последното си посещение имал там сериозен разговор по този повод с другарите. Бе се завърнал наскоро от Москва и за мен не бе трудно да се досетя, че намекваше за някои властолюбци от неговото обкръжение, правили неуспешни набези към мястото му.

По-късно Джагаров ми разказа за комичния опит на един от тях, разкрит моментално и



пратен да дослужи чак в Африка,



както става впрочем с неудобните и сега.

И още много други интересни неща чух на тази случайна среща. Мога да напиша цяла повест, ама май й мина времето. Пък и много се навъдиха мемоаристите. Пиша тези редове само да напомня на някои, че малко или много всички се варяхме в един котел, подкладен още от Ялта и Потсдам. Тъй като у нас се получава нещо наистина срамно: образно казано - палачите да говорят, а жертвите да си мълчат.