|
Роден съм в семейство на руски царски офицер и българка. Според "научния" комунизъм (чиито преподаватели се преквалифицираха в десни политолози, даващи акъл в пресата) класовият ми произход бе тотално сбъркан. Това ми създаваше проблеми през целия период на недозрелия, зрелия и презрелия социализъм. Но не определи политическите ми пристрастия.
Смятам освен това, че по-калпави и безполезни хора от политиците могат да бъдат само политолозите. Иначе биха възникнали лекаролози, инженеролози и прочие специалисти по празни приказки. Поради това ще се опитам да придам политически контекст на разказаното. Все пак изборно време е, а жизненият опит на електорална единица от 130 кг може да има значение. От всяка история трябва да има и поука.
----
1. Късметът като куршум
Преди идването на съветската армия в България на белогвардейците, особено на офицерите им, е била бая мътна съдбата. Някои бяха привикани в една богоугодна институция "Смерш" (смерть шпионам) и изчезнаха яко дим. В интерес на истината това бяха хора, сътрудничили през войната на немците. За късмет на родителите ми, които тогава живееха в Софийско, където майка ми бе лекар, при една акция на жандармерията срещу партизаните раняват един от тях и той потърсва помощ от лекар в най-близкото село Доброславци. Характерът на раната не е оставял съмнение от какво е. Съответно трябвало да се докладва на полицията, но майка ми си е държала езика зад зъбите. Освен че му обработила раната, тя и впоследствие го лекувала. Та тоз партизанин (не активен борец, каквито се навъдиха после), като станал голям началник, я преместил в София, в най-престижната тогава болница. Това става по времето, когато имаше купони само за ТФР (тежко физически работещи), а тия с неправилен класов произход се изселваха от столицата.
Каква е поуката - че понякога късметът е във вид на куршум, но попаднал в нужния човек. А ако говорим сериозно, хората са си човеци или не независимо от политическите си убеждения. Това съм го научил отдавна.
2. Не спорете с конституцията
Мисля, че Бърнард Шоу бе казал, че ако човек не е бил комунист на младини и антикомунист в зряла възраст, значи нищо не разбира от политика. Истина е. От разговорите между приятелите на баща ми - а те всичките бяха воювали срещу болшевизма - се бях наслушал на истории за сражения, походи, оръжия и бях много горд, колко много знам. Та някъде в първо отделение учителката ни подкани, ако между нас има деца на партизани и ятаци, да разкажат за подвизите на родителите си. Естествено дигнах ръка и бях много доволен от себе си. Става дума за 16-а прогимназия, на ъгъла на ул. "Раковски" и бул. "Евлоги Георгиев", а годината е 1947. В този район, ако е имало борци, то те са били по-скоро пасивни, а не активни. За мое и на учителката щастие тя познаваше родителите ми и въпреки моя ентусиазъм не ми даде думата да разкажа за подвизите на баща си. А той ги имаше, бях сигурен. Така че може да се каже, че още от младенческа възраст съм непризнат симпатизант на лявата идея. Акселерат, де.
В младежката ми компания, все от хора с неправилен класов произход, имаше, разбира се, леви, десни и център. Аз бях толкова наляво от центъра, че за малко да падна от пейката.
За разлика обаче от изявени лидери на днешните десни не само не съм бил член, но и не съм кандидатствал да се намъкна в партията. Липсата на болшевишка закалка много ми попречи при демокрацията, защото така и не повярвах, че бивши партийни секретари могат да бъдат строители на капитализма. Казвал ми го е Андрей Луканов, Бог да го прости. А всички десни партии бъкат от тях. Как да не повярваш, че демокрацията я е довлякъл оня призрак, дето бродил из Европа. Че ние нали натам се натискаме.
Почти по Бърнард Шоу в зряла възраст почнах да се съмнявам в младенческите си симпатии. Някъде към края на 80-те бях взел от един приятел на баща ми (съден впрочем заради разпространението на Солженицин) два тома спомени на ген. Деникин, командващ Бялата армия през гражданската война. Естествено издадени на Запад и представляващи "подривна литература". Завил съм ги за конспирация във вестник и вървим с жена ми по бул. "Дондуков" към трамвая.
Тогава имаше практика, за да не сложи благодарният български народ я бомба, я да драсне някоя клозетна мъдрост на стените на Партийния дом, на тротоарите да се слагат метални прегради, та простосмъртните да не припарват и да вървят по улицата. Да, ама не. С жена ми просто ги прекрачихме и продължихме по тротоара, за който и до ден-днешен, за разлика от градоначалника, мисля, че е за пешеходци. Разбира се, веднага изскочиха двама портативни юнаци и изсипаха куп закани за антисоциалистическото ни поведение.
Стигна ми акълът да не споря и да не обяснявам, че не сме разбрали предназначението им. Но се намеси жена ми. Ни в клин, ни в ръкав се сети за гражданските си права, за конституцията, че как така ще й забраняват да ходи по тротоара и т. н. Държейки подривните материали под мишница, ми се наложи да приложа правото на по-силния, изтегляйки я от полесражението и обяснявайки при това, че бърка - ако не времето, то мястото. Защото гражданските й права са в конституцията, а ние се намираме на тротоара пред Партийния дом, т.е. на различни места. А това е опасно. Не я убедих, защото тя е с правилен класов произход и като се запъне, ни приема, ни предава. Поуката в тази история е да не спориш с хора, чели конституцията.
3. Как жена ми заобича атомната енергетика
В началото на 90-те ме избраха за генерален директор на "Енергопроект" - институт, в който съм работил почти цял живот. Да, именно избраха. Имаше и такива дивотии. Та 3000 души (сега са 80 човека) взеха, та ме избраха. За свое нещастие, защото за две години съкратих 2400 души, за което съжалявам. Но фаталното - поне за мен - бе, че се опитах за забраня пиенето в работно време. Тук е мястото да кажа, че това бе вероятно един от най-силните институти не само в България, с великолепни специалисти, които, ако не са пенсионери, сега продават зеленчуци или електрически крушки в по-добрия случай. Цялата енергетика, и не само на страната ни, е минала през тези хора. Така или иначе в института се пиеше. Особено в дирекция "Атомни централи", където имаше много руски възпитаници и в която имах честта да работя. Всички директори преди мен мъжествено и безуспешно се бореха с пиенето, но всуе.
Когато разбраха за коварните планове на новия генерален, не повярваха. "До вчера пиеше с нас, а ще забранява алкохола. Няма да стане, блъф." Аз знаех какво се приказва и бях предвидил много умен според мен контраход. Събрах всички заклети приятели мои и на чашката, които бяха сред най-злостните нарушители, и произнесох прочувствена реч. Ей богу, тя не отстъпваше по нищо на изказванията на сегашния премиер. Все пак те схванаха, че на когото му се пие, трябва да потрае до края на работното време и да ми дойде на гости. Аз живеех до "Енергопроект".
И стана една, та се не видя. Аз често не се прибирах навреме. Прибера се, а те седят, пушат, пият и се карат до посред нощ за нерешени проблеми в работното си време. По-лошото бе, че жена ми по неволя стана първи специалист по атомните въпроси и вече не можех да се изкажа, без да бъда прекъснат, защото нейното мнение било друго. Те го били обсъдили вчера, аз да съм си дошъл навреме, сигурно съм се запил след работа, та не се прибирам и т. н. С други думи, загубих плейофа срещу алкохола безапелационно. Извън майтапа, ако някои министри на енергетиката разбираха толкова от АЕЦ, колкото жена ми, нямаше да се предадем толкова безславно.
А каква е поуката от тази история за ръководители? Не откривайте топлата вода.
4. За компетентността на политиците
Обвиняват ме за подписването на първото споразумение за спиране на малките блокове на АЕЦ "Козлодуй". Но аз бях тогава само зам.-председател на Комитета по енергетика, а председател бе Нейчо Неев. А и споразумението бе готвено от предишния кабинет, колкото и да се опитват да забравят това. Именно при Филип Димитров се разкрякаха най-силно баш еколозите, които предадоха АЕЦ. Това може да се прочете във вестниците от 1992 г.
Но като зам.-председател аз не можех да присъствам на заседанията на МС и ми бе трудно да защитя каузата на АЕЦ. Спорих много с Нейчо по този повод. Той ми отговаряше в свой стил: "Не се пени, нищо няма да промениш. Освен това там всички говорим глупости, но само Матинчев (вицепремиер тогава) говори тихо и тържествено." Какво общо имаше Матинчев с АЕЦ не разбрах, дали му завиждаше Нейчо - също, но че е безсмислено да споря, разбрах.
Още за компетентността или защо не обичам политиците. Когато Любен Беров реши да подаде оставка, това не ме задължаваше и мен, но аз предложих да направя същото, защото, все едно, ще ме уволнят, а предпочитам да си отида сам. Той се възпротиви и понеже много го уважавах, отстъпих. Но когато г-жа Инджова ми нареди да подам оставка, защото без разрешение на МС съм бил свързал енергийните системи на България и Турция, ми увисна ченето. Та те бяха свързани откак се помня. Е, тя ме уволни, но поне можеше да го направи, без да говори глупости. Впрочем щом на такова ниво в държавата се говорят такива глупости, това само потвърждава великото откритие на Нейчо. Поуката от тази история е, че май по-добре е да си господар на мълчанието, защото иначе ти лъсват някои части.
Сега съм в частния бизнес и почвам да усещам, че май досаждам на по-младите си колеги, така че научен от горчивия си опит, реших да се пенсионирам. И отново ударих на камък. Жена ми каза: "Дума да не става да ми стоиш вкъщи, ако щеш, ставай нощен пазач, но да ми се моташ вкъщи, няма да стане." Така че въпреки жизнения опит и поуките от него, невинаги е ясно какво да се прави.
---
Записа: Христо Николов
|
|
|