Както изглеждаше, че няма измъкване от предизборните сюжети и нищо не може да отлепи човека от грубо съчинената интрига на завихрящия се кандидатпрезидентски сблъсък - на улицата ме харесаха за поемно лице. Поначало е странно и екзотично да те изберат за нещо, за което не си кандидатствал. Съгласих се веднага. Полицаят чистосърдечно се изненада: рядко някой е склонен да си загуби 2-3 часа, за да присъства на оглед на местопрестъпление. Но при мен такива часове не се водят като загубени, наблюдаването на нещата си е здраво уплътняване на писателското работно време. А поемното лице пък е чиста проба наблюдател - гледа как полицаите си вършат работата и после удостоверява, че е... гледал.

Отворено е с взлом малко жилище в самия център на София. До Министерството на вътрешните работи по въздушна линия са не повече от петдесет метра. Разбойниците са действали почти открито - съседи са ги видели да се въртят на площадката. Вратата - тежка, блиндирана - отключена майсторски, изглежда като непипната. Но само изглежда. Дори не е сигурно, че крадците не са още вътре. Проверяваме, не са.

Вътрешността на къщата е кошмарна гледка. Извадени са всички чекмеджета, съдържанието на шкафовете е на купчини по пода, леглата са повдигнати и проверени, претърсени са книгите и чантите, извадено е прането от пералнята, отворени са шишенцата с лекарства, картините на стената са отмествани, за да се види какво има под тях. Описания на такива преобърнати жилища има в мемоарите от времето на сталиновите репресии, на гестаповските погроми. С днешна дата - по-рядко. Сякаш са търсили шпионска техника, пластичен експлозив или укрит наркотик.



Всъщност - търсили са злато и пари в брой,



смятат криминалистите. Нищо друго не ги е интересувало и нищо не е задигнато. (С някакво малко изключение, което се открива накрая.)

Полека-лека човек свиква с обстановката и се заглежда в работата на екипа. Сякаш са го вкарали в някой от популярните напоследък телевизионни сериали: при италианците от "Веществени доказателства" или при рижия Майкъл Хейс от "Местопрестъплението". Горе-долу така протича всичко и тук, но за щастие няма трупове, а дознателят и експертът от сърце облазяват филмовите си "колеги" за техниката, с която работят. Затова пък от гледането на непретенциозните "кримки" общата култура на лаиците (поемните лица и потърпевшите) значително е пораснала и ни позволява да обсъждаме случката като равни.

Отбелязваме, че престъпниците са квалифицирани и дръзки, ако се гледа нивото на ключалката, която са атакували. Претърсването също е щателно. Обикновено подобни "бригади" разбиват като на конвейер, на пълен работен ден. След тях по конвейера вървят криминалистите - и те без почивка: снимки, отпечатъци, показания, протокол. През цялото време мобилните телефони звънят - същите или други хайдуци са бастисали още жилища по центъра. Мъжете обаче не бързат - огледът не трябва да се претупва.

Естествено, че ми напомнят криминалистите от миналото, с които добре се познавах от времето на моите "частни случаи". Тези мъже са една особена порода, изтъкани са от непримиримост и умора и силно се отличават от останалата полицейска маса. Впечатление прави подчертаната липса на емоции. Някога престъплението поне донякъде беше събитие, инцидент, извикваше несъгласие и гняв дори у професионалистите. Днес това е всекидневие, всекичасие, банален епизод в големия град. В края на краищата, конвейерът автоматизира всичко. Но все пак навикналите на всякакви золуми мъже правят опит да утешат домакинята: имала е късмет, че не е заварила престъпниците в къщата си. Разказват за някакъв карък, който през нощта станал да пие вода и се натъкнал на крадците - заковали го в белезници, омотали го в тиксо и прекарал адски часове. Има значи и в бедата лъч светлина...

Почваме да гледаме позитивно, а те си вършат работата и така се разбира, че не е задигнато нищо, ако не се смята една двайсетачка от рядка емисия, която стопанката пазела в някакво чекмедже. Тази нищожна производителност шокира. Та повече отмъква дневно един държавен служител (познавам такъв), който получава подобна сума, без да я изработва - без риск, без майсторлък, без каквото и да е полезно движение. Професионалистите заключават, че заради този мизерен икономически ефект бригадата ще увеличи темпото, самите те ще имат повече главоболия. Аз пък си мисля, че ако се турят крадците на щат, грабежите може и да замрат. Ще си полегнат на бройката и ще мирясат, ще се предадат на леност и съзерцание. И ще пропишат романи от нямане какво да правят. Някои прописаха, впрочем...



Но защо ви разказвам това?



Веднъж - заради непобедимото усещане, че "това" няма да има край. (По-късно през деня се разбрало, че също тъй е изтърбушен апартаментът на долния етаж. И също тъй не е задигнато почти нищо.) И още - заради необяснимата цел на взлома, която го прави тайнствен, но от това и зловещ. Поредицата от подобни нахлувания връща на бял свят версии от миналото: че това не са грабежи, а обиски, или пък просто терор за поддържане на страх и несигурност в обществото. Съзнанието за беззащитност и зад стените на дома, за живот в ръцете на престъпници, погнусата от влизането в личния свят, от надничането и опипването на интимните притежания, обезсърчават и сковават човека, сеят паника и безсилие. Отвращението е също стрес, то не отстъпва на уплахата и гнева. А впечатлението за "конвейер" извиква в душата чувство на неизбежност. И човек се пита дали е по силите на подземния свят сам да насажда и поддържа това разрушително чувство. Или просто властта няма време да върти своя най-силен и обикнат инструмент - страха, и направо си го е спазарила този подземен свят за... подизпълнител. Защото по нашите места власт и престъпност открай време са тъй преплетени, че не е ясно дали се борят, или се прегръщат...