|
| Семейството на цар Борис Трети, 1943 г. |
Всъщност нашата монархия в ново време не бе чак толкова лоша. Поне в сравнение с някои други. Не бе и толкова добра. Пак в сравнение. Дойде по чужда воля - отиде си по чужда воля. Това, че берлинските законодатели постановиха България да бъде княжество, а не република, бе естествено. През ХIХ столетие почти цяла Европа бе монархическа. Екзотично изключение бяха Швейцария, миниатюрното Сан Марино или Франция след 1870 г. Нямаше алтернатива при народи, недотам развити, за каквито минаваха балканците.
Нямаше нищо странно и в това, че германски принц застана на престола ни. "Внос" от този тип бе обичаен за района ни. Подарък на развитите европейци за неразвитите балканци. На западняците владетели се падаше задачата да влекат мусещите се поданици към прогрес.
Като правило вносът не идеше от най-важните европейски домове. В Гърция - крале от баварските Вителсбахи и датските Глюксбурги; в Румъния - от страничен клон на Хохенцолерн-Зигмаринген; в Албания - от малозначещата къща Вид; в България - от Хесен-Дармщадт. Но Фердинанд I бе от клон на влиятелното семейство Сакс Кобург Гота.
В Европа не криеха съмненията си към тези владетели. Дали пък "командироването" им на Изток не ги бе променило. Дали си бяха останали истински европейци. Та и към тях, макар и в по-слаба степен, се прокрадваха съмнения, въобще изпитвани към балканските народи и държави. Ако погледнеш географската карта - в Европа са. Ако драснеш повърхността - отдолу лъсваше ориенталското, азиатското. Сиреч, хем европейски, хем не.
Монархията в България, каквото и да си мислим за нея, бе
модернизационен фактор
Внасяше европейски образци, внасяше европейски знаци на култура, внасяше по-европейски модели на поведение. Ролята й бе значима и поради слабостта и неувереността на политическия елит. Фердинанд искаше да вижда около себе си хора, облечени така, както той бе привикнал. Фракове плътно притискаха почтени благоутробия, стегнати яки на ризите жестоко жулеха яките вратове на политиците, които, с някои изключения, идеха най-вече от скромни, занаятчийски или търговски семейства, в които разкошът в облеклото бе разсипия, първата стъпка към финансовата провала. Поканата да присъстваш на богослужение, на прием или на разговявка в двореца също имаше знаков характер. Вече си член на елита. Та оттук Бай Ганьо, въпреки скъсания хастар на палтото си, държеше да се гмурне в множеството, чакайки въжделения момент да зарови лъжицата в черния хайвер. Не по-слаб бе знаковият характер на дворците, за които толкова говорим сега. На поданиците трябваше да внушат мисълта за могъщество и непоклатимост. Външните сили да убедят в решимостта на владетеля да бъде стожер на политиката в страната, която управляваше. Дворецът му позволяваше да живее в стил и обкръжение, на каквито бе навикнал. Позволяваше му да приема, котка и примамва тези от поданиците си, които искаше да спечели. Но дворците у нас не впечатляваха европейците с пищността си. По-скоро поданиците се смайваха. И тъй като не всички пътуваха до столицата, владетелят искаше да е демократ и да им предостави все нови обекти на възхищение. Строеше зимни и летни резиденции из най-красивите кътчета на страната си.
"Монката се стяга,
готви се да бяга,
чак при своя дядо италиански.
Бягай, бягай, Монка,
С царската коронка,
Чак при своя дядо италиански"
Агитационна песничка от времето на референдума.
Когато говорим за Кобургите у нас, това, което бие на очи, е късметът им. Поне в сравнение с някои от съседите. Вярно, че и те не можаха да избегнат злоключенията на новото време. Но не изпиха горчивата чаша докрай. Сториха много за България - и добро, и лошо. Накрая надделя лошото. Историци твърдят, че ако Фердинанд бе починал през 1912 г. да речем, в навечерието на Балканските войни, споменът, който щеше да остави за себе си, щеше да е в общи линии положителен. Не дотам, че във всеки град да има негов паметник, но все пак.
Вярно, че да царуваш у нас не бе лесно
Александър I напусна страната пред затъкнатите ножове на пушките на надъхани юнкери. Фердинанд Първи и последни - напусна в потайна доба. Симеон - след референдум, в който на практика всички политически сили се бяха обявили против монархията. Демократите - отявлени монархисти - искаха "истинска народна, демократична, прогресивна, социална и парламентарна република". Та и Светият синод се обяви за "народна република", щото "републиканската форма на управление е поначало по-съвършена от монархическата и по-добре може да гарантира живота, честта и имота на гражданите". Какво да се прави, и владиците бяха видели дебелия край на тоягата. Млади, надъхани с идеите за социално инженерство, ремсисти обикаляха по седенки и сборове и пееха подигравателни песнички за момчето, което едва ли разбираше какво става около него. Само един - Борис III - умря в леглото си. Но и той далеч не на старческа възраст - уморен от напрежението на детските си години, от войните, от мъчителното и унизително лавиране пред Стамболийски, пред превратаджии.
В Румъния княз Александър I Куза бе свален с преврат. Крал Карол II бе гонен на два пъти. В Сърбия Кара Георги Петрович погина от ръцете на съперника си Милош Обренович. Самият Милош бе принуден да абдикира. Михаил Обренович също. Зае повторно престола през 1860 г., за да бъде убит през 1868 г. Александър Обренович бе принуден да абдикира. Милан Обренович също. Александър II Обренович бе убит при преврат. Александър I Караджорджевич бе застрелян в Марсилия. В Черна гора първият светски княз Данил бе убит. В Гърция - Отон I абдикира. Крал Георг бе застрелян. Крал Константин бе принуден на два пъти да напусне страната си. В Албания княз Вид не бе и допуснат от поданиците си да обиколи държавата, която на теория трябваше да управлява. Крал Зог I, доведен до лудост от заплахите срещу живота му, се бе превърнал в отшелник в двореца си.
В България - Кобургите - единствени сред победените в Първата световна война държави запазиха трона си. Загубиха го Романови, германският и австрийският император, султанът. Не и Кобургите.
Покойният Ст.Стратиев се жалваше, че на поробител не сме случили. Ние не, но пък
Кобургите случиха на поданици
Щото до Втората световна война никой не бе и помислял да сравнява по богатство румънските и българските владетели да речем. Къде е Евксиноград, къде е дворецът Пелеш с неговите 160 стаи? Чужди дипломати предпочитаха Букурещ пред София за резиденция. Там се вихреше светският живот. А сега крал Михай, който през 1944 г. с пистолет в ръка арестува диктатора Антонеску и за заслугите си получи най-високия съветски орден "Победа", остана с пръст в уста в претенциите си да му върнат имотите. Поне в сравнение с малкия тогава Симеончо. Че и в политиката не можа да влезе. Не че не искаше. По-подозрителни и по-паметливи се оказаха румънците. Че и сърбите, че и гърците, че и албанците. Всички те от корен прекършиха амбициите на бившите си монарси да върнат историческото време назад. Не и българите. Те се оказаха по-милозливи към фамилията на Кобургите, отколкото те самите един към друг. Борис III и за момент не допусна баща си да се върне в страната, която бе управлявал. Българите обласкаха великовъзрастния Симеон, в когото някои виждаха слънчево детенце, принудено да напусне родната си страна. Е, не с прокъсани дрешки и обувчици, както се опитваха да ни убедят наскоро членове на семейството, но и без да завлече тогава поне със себе си дворци и десетки хиляди декари владения.
Един от влиятелните сега английски историци, известен и у нас с преведената биография на клана Ротшилд, преди няколко години ми казваше, че една от мечтите му била да напише история на семейството на Кобургите - да покаже как едно малко незначително германско аристократично семейство съумява да вплете в паяжината си някои от най-значимите държави в Европа - и нас между другото. Кога ли български историк ще напише сериозна книга за монархията у нас.
|
| Посрещане на Фердинанд |
. Кога ще правим работническо-селската революция ? Запасваш ли памперси и бастуни за революционерите. 
