|
| Михаил Неделчев |
Михаил Неделчев е роден на 17 юли 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Дълги години работи в издателство "Български писател". Автор е на 15 книги. Депутат от СДС, от Радикалдемократическата партия, във ВНС и в 36-ото НС. Ръководи департамент "Нова българистика" в Нов български университет. Председател е на Сдружението на българските писатели. Ръководител за България на проекта на полската фондация "Картън" за издаване на международна енциклопедия на дисидентите.
-------------
- Откога е идеята дисидентите от Източна Европа да се съберат в книга, която да се разпространява по света?
- Приблизително от десетина години. Бях поканен на една конференция, организирана от центъра "Картън" в Полша. Това е частен институт за архиви, който събира всякакви документи за престъпленията и съпротивата срещу комунистическия режим. Може дори да се каже, че е архивен институт на "Солидарност", доколкото тази организация бе най-мощната в Източна Европа в борбата срещу комунизма. Той има много издания, които се разпространяват по цял свят, книги, филми, изложби. Всъщност този център стана инициатор на проекта. Стартът му беше даден с конференция в едно летовище близо до Варшава, Подкова Лешна. Аз бях поканен, защото в нашето списание "Демократически преглед" публикувахме доста материали по тази тема. В доклада си говорих до каква степен в България е имало дисидентство и кои са нашите дисиденти. Две бяха безспорните имена - писателят Георги Марков и Желю Желев.
- Колко души от България ще бъдат включени в книгата?
- Не мога сега да кажа дори и точната цифра, която се променя на няколко пъти и все намалява. Първоначално ние предоставихме един обширен списък, но после координаторите от "Картън" постепенно намаляваха имената. По-важно е да се подчертае, че има един основен и твърд критерий за дисидент. Най-общо казано, той е да има публичност около несъгласието на отделния деец. Въпросът не е в това дали си жертва на комунизма, дали са те вкарали в затвора - такива има много. Трябва да си станал известен, да си излъчвал послания или да си създал някаква организация за борба срещу комунизма.
Класическият пример за дисидент в по-ново време безспорно е Илия Минев.
- А защо той изчезна изведнъж от политическия живот? Да добавим акад. Шелудко, Любомир Собаджиев...
- Е, това е друг въпрос, най-вече към политиците. Любомир Собаджиев е безспорен дисидент. Беше член на Националния координационен съвет на СДС, основа на Движението за гражданска инициатива. Друг е въпросът, че политиката в едни демократични условия има своя логика и не се съобразява с това кой е бил дисидент и кой не. Понякога тази логика е груба и нетолерантна към тези хора, които са били страдалци, и част от тях просто отпадат от политическия живот.
- Спомням си първите митинги на СДС. Дисидентите не бяха ли използвани малко като знаме?
- Така е. На първите митинги имаше и фалшиви "знамена". Имаше и фалшиви дисиденти, включително и дисиденти в рамките на комунистическата партия, т. нар. "вътрешни дисиденти". Но в Полша ние се насочихме към дисидентите антикомунисти. Безспорното е, че един Чавдар Кюранов или интелектуалците, участници в закуската на Митеран, които бяха вътрешно несъгласни с режима на Тодор Живков, не са достатъчни за нашия проект.
- А защо нямахме дисиденти от ранга на акад. Сахаров или пък Вацлав Хавел?
- В България има специфика на антикомунистическите движения. Тя е, че непосредствено след 9 септември е имало мощна легална опозиция, много мощни политически движения срещу комунизма, които са били унищожени буквално физически. И след това на практика не е имало хора или техни наследници, които да се борят срещу него. У нас големият сблъсък е бил в годините 1944 -1947 - с унищожаването на горянското движение, мощното земеделско движение и други политически форми. В другите страни на Източна Европа сблъсъкът е след 1956 г.
- Кога ще видим международната енциклопедия като книга?
- Би трябвало да излезе всеки момент на английски, немски и полски. След това ще направим и разширен вариант на български.
- Нужно ли ни е всъщност това нещо? Вече са минали 16 години, защо трябва да се връщаме назад?
- Напротив. Ще припомня знаменитата фраза на д-р Желю Желев, изречена по време на Великото народно събрание, че преди да затворим една страница, ние трябва да я прочетем. И мисля, че тези страници за дисидентите не сме ги прочели както трябва. Самият факт, че няма нови издания и не се изучават, означава, че ние все още не сме направили необходимото, за да се знае, че не всички са били увлечени от комунистическите идеи и че е имало хора, които са се опитвали да живеят нормално, по знаменития принцип на Хавел да "живеят не в лъжата."
- Приемате ли изказванията, че голяма част от дисидентите бяха отгледани от Държавна сигурност, както твърдят бивши нейни ръководители ?
- Безспорно е, че има и такива.
- Но един от примерите, който дават, е именно Георги Марков.
- Историята с Георги Марков заслужава специално внимание. Начинът, по който хора, които принадлежат към бившата Държавна сигурност, клеветят Георги Марков и се опитват с късна дата да го представят едва ли не като един от нашите, който е заминал в Би Би Си, е още един опит вторично да бъде убит. За мен това е опит да бъде извършено ново престъпление спрямо него.
- Вече се чу, че има разправии кой да бъде включен и кой да не е включен в енциклопедията?
- Имаше доста сърдити. Получихме много писма от такива хора. За мен обаче беше по-важно България да присъства на картата на антикомунистическите движения в Източна Европа. И да бъдат представени разнообразни форми на несъгласие с комунистическия режим, като се почне от писателите и интелектуалците, какъвто е Желю Желев, и се стигне до организираната съпротива и категоричното несъгласие с писане на текстове, както е при Заркин или да речем при Илия Минев. И мисля, че успяхме да убедим нашите партньори от всички източноевропейски страни, че и България по достойнство е влязла там.
- И все пак как си обяснявате тези разпри около включването в книгата на дисидентите?
- Хората, които реагират, имат съвсем основателна гледна точка за себе си. Има такива, които заради едно ходене на църква по Великден или пък за едно писмо до западна радиостанция са били изключвани от учебно заведение, гонени от работа или пък заради произхода им не им е давано да следват и да работят. Има и хора, изразили свое несъгласие и попаднали в затвора. Но около всичко това няма публичност, няма разпространение на идеи - тоест няма дисидентска акция. А мнозина хора смятат, че тяхното страдание е достатъчен мотив, за да бъдат признати за дисиденти.
- Това боричкане не прилича ли на един друг списък, този на активните борци, който даваше привилегии?
- Това е стара традиция на България. Тя се е разгърнала още след Освобождението през 1878 г. и по времето, когато Захари Стоянов е председател на Народното събрание. Известно е, че то продължава да приема решения за отпускане на пенсии на поборници едва ли не до Първата световна война. Големи са скандалите с Филип Тотю и Панайот Хитов. Някъде до 1989 г. пък продължаваха да се приемат активни борци. Слава богу, че по отношение на дисидентството поне не придоби подобни размери.
Мисля, че противопоставянето на хората е нормално. Ние сме твърде различни. Искам да припомня, че големият спор в средите на българската интелигенция сред тези, които стояха зад Горбачовата перестройка през 1985-86 г., беше дали да се влезе в комунистическата партия или не. Мнозина твърдяха, че сега е моментът да се влезе в партията и отвътре да се действа. И през 1990 г. много от тях влязоха в СДС с леви идеи. Да си спомним например АСП. А други си бяха изстрадали и дочакали времето, без да правят компромиси, с което се бяха обрекли да бъдат втора категория, ако комунизмът не беше паднал.
, после стана персонален либерал 
Бойко Борисов: Президентските избори се обезсмислиха, защото девалвира политическата класа