Интересно ми беше да слушам случайните коментари, преди двете риалити шоута да стартират. Хората по спирки, будки и офиси ги дъвчеха както млади моми обсъждат бъдещата си женитба пред дружки - външно отвисоко и пренебрежително, вътрешно - с трепет и прикрито любопитство.

Когато екшънът започна, коментарите се промениха: "Ау, снощи случайно пуснах телевизора, големи простотии! Видя ли я тази? А онзи - голям боклук!"

Хората гледат, но сякаш ги е малко срам. Държат се като деца, които мама е ловнала да се забавляват с лака й за нокти или да заничат в неприличните списания на татко, открити в шкафа с палатката и футболния екип...

"Пью, но с отвращением" - отговаря на шефа си честен руски служител след уточняващ въпрос в нещо като интервю за работа; хем не лъже, хем се бори с порока...Горе-долу с подобна фраза могат да се резюмират реакциите на повечето от нас спрямо телевизионните шоута като цяло и с риалити такивата в частност.

Което, разбира се, е добре дошло за всяка телевизия - по-добре да те гледат с ропот, отколкото да не ти обръщат внимание с най-добри чувства. Но то е друга тема.

Това отношение е характерно за пристрастеността към дрогата, тютюна, алкохола, хазарта и прочее...



Дуетът свян + пристрастеност



в отношението към tv-дозите с продължение като сериали и риалити шоута доказва причастността на подобни предавания към леката дрога.

Свянът е ясно отде иде - от съзнанието за пристрастяване. Помните диалога на Пияницата с Малкия принц в красивата книга на Екзюпери. Като перифраза на този диалог можем да резюмираме: всеки гледа, за да забрави, че го е срам от това, че гледа.

(Тук изключвам тези, които гордо ще заявят - а аз, тц, пък не гледам! Аз, примерно, чета Куелю или Лакан, или тегля новите филми от Мрежата, или съм фен на Дискавъри, или колекционирам капачки от бира, или се събирам с приятели на бридж, или всичкото това заедно...Спокойно, братци, и вие си имате дрогата, която ви прави живота по-поносим, независимо дали казвате истината и колко ви е срам. Не се надувайте, да не заприличате на кокаиниста, който гледа отвисоко закачения за смрадлива трева.)

Та свянът идва от чувството за зависимост и манипулация. В риалити шоутата това го има и хората го усещат. Режисурата става по-осезаема, търсят се все нови поводи за конфликт, иначе няма да е интересно. В "Биг Брадър" това са сложните пируети на специално подбраните герои с гранични сексуални ориентации, мотивът за "двойната Лотхен", в случая тройна, възропталият срещу покварата на шоуто религиозен аскет, който с особена наслада е "покварен" с 5 бона от Големия брат. В "Сървайвър" са гладът и непрекъснатите спортни изпитания, използващи факта, че в състезанието априори риалитито е в повече. (Всъщност в това е и прочутата магия на спорта, както и негодуванието, когато публиката прозре, че между съперниците има нещо нагласено.)

С две думи - свянът е оттам, че ни работят, понякога тъпо, и го съзнаваме.

Но откъде е пристрастеността?

Ще рискувам да го предположа с думи прости. От желанието ни да знаем повече за себе си, наблюдавайки живота на другите. Желание изначално като това на кроманьонеца, поглеждащ изпод рунтави вежди как съплеменниците му се съвокупляват или борят пещерна мечка, или драскат по стените подобни сюжети с тор от прилеп.

Човеците дълбоко в себе си се интересуваме от два най-съдбовни въпроса, независимо че трудно си го признаваме дори насаме. И тези най-дълбоки въпроси не са за индекса "Дау-Джонс" или за Тракийското златно съкровище, въпреки че са важни неща.

Най-съдбовни



са въпросите за любовта и смъртта



Те именно се експлоатират от всичко, което е художествена рефлексия и зрелище, включително въпросните шоута.

При това човек копнее да позяпа нещата и в чист вид, а не само през обработките на Данте, Петрарка или Шекспир.

Между другото абсолютно риалити шоу в древността са гладиаторските борби на арената. Там, така да се каже, въпросът за умирането се демонстрира честно и директно. Участниците залагат живот срещу евентуална слава и свобода, а зрителите плащат заради гъдела на воайорството върху тайната на насилственото разделяне с този свят.

Публичните екзекуции през Средновековието или днес в някои арабски страни също са риалити шоу. Какво привлича зяпачите - радостта, че не си на мястото на жертвата, или нещо по-метафизично? Може би това, за което пише поетът Румен Денев в стихотворението "Гравюра от XII век" (става дума за публично обезглавяване):



Върху дръвника беше паднал пресен сняг,

един свещеник с тяло на момиче

посочи с кръст като с черпак

към Бога, който ни обича.



И от уста в уста като целувка

предадоха:

Сечи!

Сечи!

Сечи!

И седем хиляди очи

видяха как душата си събу обувките...



О, ако не живеехме в по-цивилизовани времена, не се съмнявам, че в стремежа си за печалба телевизиите биха ни показвали как "душата си събува обувките" всеки ден. Няколко филмови антиутопии вече разиграха този сюжет.

Но понеже желанието за нездрав гъдел не е победило още обикновената етика, то шоута като "Руска рулетка" са изгонени от масовите зрелища. Умирането е лош вкус в развлеченията - и без това на "Руска рулетка" играят радикалните политици, а смъртта е катадневно риалити в новините.

Остава любовта. Тя, естествено, ще трябва да е във форма, максимално достъпна за масите. Все пак Иван Рилски или младият Вертер не са таргет-група на шоутата.

Затова травеститите, хомосексуалистите и прочее неординерни експериментатори в сферите на Амура са предпочитани аниматори днес. То аслъ любовта май там цъфти повече...Enjoy, както се казва.