Далекогледството е медицински, а не юридически термин, но с него най-лесно може да се обясни драмата на българското правораздаване. На правен език тя има друго име - триинстанционно съдебно производство. Въведено през 1991 г. с новата българска конституция и осъществено от 1997 г. насам то не просто блокира, а е на път да взриви държавата или поне нейната правосъдна част. Защото при това болестно състояние на съдебната система никой няма шанс да предвиди какво ще се случи в близките години - ако заведе дело, то може да приключи след 5-7-10 години. И това важи за цялото гражданско и наказателно право - брачни, трудови, търговски, вещни, наследствени дела...

В момента и най-малкият, и най-простият съдебен спор трябва да мине през цели три съдебни инстанции. Едва преди три-четири години се направи плах опит поне част от гражданските дела да се гледат в двуинстанционно производство. Но законодателят се ограничи само с някои от трудовите дела, с брачните дела, с исковете за издръжка и с тези за парични вземания до 5000 лв.

Предупрежденията, че тази повсеместност на триинстанционното производство е лъжедемократична, че създава



сериозни предпоставки за субективизъм и за корупция,



не са от вчера. Никой обаче не желае да обсъжда този проблем в контекста на промени в конституцията, които текат вече почти година. А той е много по-драстичен и належащ от всички останали. Само няколко цифри. Гражданската колегия на Върховния касационен съд (ВКС)е задръстена от хиляди дела. Работещите там 40 съдии само за една година са се произнесли по 10 000 дела или по 25 дела на човек. Ако към тях прибавим и съдиите от наказателната колегия, общо за година 80 души решават около 17 000 дела. Факт, който няма как да не окаже влияние и върху качеството - и при най-добри намерения човек не може да изчете стотиците страници, които се съдържат само в едно дело, което е стигнало до трета инстанция. Пълно безумие - и като натоварване, и като разбиране за справедливост, и като обективност.

Триинстанционното производство по граждански и наказателни дела бе въведено през 1997-1998 г. Дотогава делата се разглеждаха на две инстанции, след което присъдата или съдебното решение влизаше в сила. Върховният съд осъществяваше преглед по реда на надзора. В момента и в гражданския, и в наказателния процес втората въззивна инстанция повтаря действията на първата.

Обжалването пред ВКС всъщност възстанови практиката, съществуваща до съдебната реформа през 1951 г., и замени прегледа по реда на надзора. Така сега съдебната система се състои от първоинстанционни съдилища - районни или окръжни; въззивни съдилища - съответно окръжни или апелативни; и касационен съд - Върховен касационен съд (ВКС). Актовете на районните съдилища се обжалват пред съответния окръжен съд и след това пред ВКС. Ако първоинстанционното производство се провежда в окръжен съд, неговите актове могат да се оспорят пред съответните апелативни съдилища и накрая - пред ВКС.

Решенията и присъдите на първата инстанция



могат да бъдат обжалвани на всички основания.



Въззивният съд може да събира нови доказателства, включително съществували, но непосочени пред първата инстанция, или такива, възникнали след постановяването на първоинстанционното решение. Касационният контрол има по-ограничен обхват и се свежда до проверка за законосъобразност, но по правило се счита за задължителен, въпреки че в конституцията няма директен текст в тази посока. Така или иначе във всички процесуални кодекси е възприето повсеместното триинстанционно производство с малки изключения.

На практика обаче се получават няколко инстанции повече, защото не рядко ВКС връща делото на най-долната инстанция с указания. Тя наново гледа делото, после следва обжалване, пак втора инстанция, пак ВКС и т.н. Пълен абсурд.

При наказателните дела обжалването може да стане по инициатива не само на осъдения, но и на прокурора или заинтересованата страна, недоволна от първоинстанционното решение. По време на въззивното производство могат да се посочват нови доказателства, ако съдът сметне, че имат значение за правилното решаване на делото. По гражданските дела всяка една от страните може да обжалва. Въззивната инстанция разглежда делото наново, като нови доказателства се допускат само ако са новооткрити. Касационната инстанция проверява единствено дали по-долните инстанции са допуснали нарушение на материалния или процесуалния закон; дали са се произнесли въпреки липсата на компетентност; дали наложеното наказание е справедливо; и други подобни въпроси, без да се навлиза в съществото на делото или да се преценяват нови доказателства. Тя също може да връща безпроблемно делата.

Тази система логично води до един от основните проблеми на съдебната система - забавянето на делата. За него, разбира се,



допринасят и други "съпътстващи" трудности



- недостиг на съдебни зали за провеждане на заседанията, прекаленото натоварване на съдиите, пречките пред призоваването на страните и свидетелите и т.н. Всички тези неща отнемат прекалено много време, прахосват ресурсите на съдебната система и създават предпоставки за субективизъм и корупция.

Затова не може да има спор, че повторното разглеждане на делото пред втората инстанция (като втора първа инстанция) изглежда напълно ненужно. Възможността за посочване на нови доказателства пред въззивната инстанция пък насърчава задържането на ключов доказателствен материал на първата инстанция с цел да се постигне тактическа изненада пред следващата инстанция.



По-прагматичните системи имат "прескачаща подсъдност".



Това означава, че делото минава през въззивен съд само ако някоя от страните настоява за това, иначе процесът продължава направо в касационния съд. Така е много по-евтино и по-бързо, защото се спестява цяло едно производство.

Повече от ясно е и че трябва да се даде възможност на ВКС и на ВАС да ограничават делата, които разглеждат до онези, които са най-значими или следва да бъдат решени, за да се преодолеят противоречиви тълкувания и да се уеднакви съдебната практика в страната.

Идеята е производството да не е триинстанционно, а двуинстанционно. Втората инстанция да решава споровете окончателно, а ВКС да действа като съд по правото, да разглежда само делата, решенията по които се отклоняват от закона и от установената практика. А кои са такива, да преценява не законът, а съдът по критерии, предвидени в Гражданско-процесуалния кодекс.



Сега ВКС отменя като неправилни между 20-25% от решенията.



Ако се промени уредбата, върховните съдии ще разглеждат само тези дела, а не и останалите 75-80% от 12-те хиляди казуса, които постъпват годишно и които са правилно решени. Заради голямата натовареност съдът не може да изпълнява основната си задача - да уеднаквява съдебната практика. От това потърпевши са гражданите, които за един и същ спор получават коренно различни решения.

В интерес на истината има и аргументи за това всички дела да стигат до ВКС - съдиите са по-опитни, дава се още една възможност за преглеждане на материалите, могат да се отстранят субективни решения на районни, окръжни или апелативни съдии. В същото време обаче цялата тази процедура, при която най-често ВКС просто връща за ново разглеждане делото, без да се произнася окончателно, затормозява още повече нещата.

Затова трябва да се помисли дали да не се ограничат до минимум делата, които се гледат на три инстанции - например да останат само наказателните. И да се върне прегледът по реда на надзора, при който присъдата или решението влиза в сила след втората инстанция, а при нови данни или мотивирани жалби се намесва ВКС, който се произнася окончателно.

Европейската конвенция за защита правата на човека указва, че гражданите трябва да имат достъп до правосъдие в разумен срок. Да чакаш 4-5 години за едно уволнение, или пък за събиране на дълговете, или пък за оправдателна или осъдителна присъда едва ли може да се приеме като разумно правораздаване. То затова България е сред най-често осъжданите в Страсбург държави.

Българите имат право да искат справедливо, ефективно, обективно и бързо правосъдие. Държавата им го дължи. Все пак те пълнят хазната й с данъците си.