Сигурно си спомняте един виц от серията "Белмондо", където злополучната звезда влиза в един ресторант и един младеж го пресреща с молба: "Излязъл съм за пръв път с едно момиче, много искам да я впечатля, можете ли като минете покрай масата ни, да ме тупнете по рамото и да кажете "Здравей, Жан!" Съгласил се Белмондо, минава покрай масата и казва свойски "Здравей, Жан", на което младежът отвръща: "Я си таковай майката, нещастник такъв!"

Ето как изглеждат отношенията между България и ЕС. Психологически младежът от вица печели двойно: не само с това, че го допускат в света на известните, но и начесва самочувствието си с това, че си позволява да ги прати по дяволите.

Естествено най-мрачна е реакцията на опозицията. След като ни проглушиха ушите с това, че България ще бъде отложена, поставена в усмирителна риза и тъй нататък, сега изведнъж ги чуваме един по един да казват, че разбира се, съвсем не са изненадани от доклада на ЕК, и че това, дето ни приемат от 1 януари 2007 г., е всъщност още по-лошо. Бившият преговарящ - г-н Кисьов, в един сутрешен блок например сподели, че предпазни клаузи изобщо не е можело да има и той лично много добре знаел това от години. Е добре, г-н Кисьов, но защо не ни го казахте? Аз пък наивно вярвах на вестниците, че



тече някаква борба около тези клаузи - а пък то излезе партенка.



Но оставете опозицията, огледайте пресата. Наместо радост от удивителния успех на България отвсякъде депресия, ужас, обида. За "Дневник" влизаме в Европа "под конвой", според "Сега" се налага "политически борд", "Стандарт" слага акцент върху това, че ще сме в ЕС "без самолети", понеже авиацията ни не съответства на изискванията. Така е от един месец насам, откакто се заговори за доклада, а можете да си представите какво бълва "патриотичната" преса. Чудно нещо - за първи път установявам, че дискусионните форуми на въпросните вестници, които обикновено бълват огън и жупел по всички теми, са далеч по-позитивни от авторските статии: попадаш на реплики като "хайде честито, сънародници!", и "абе, все пак това е положителна новина". Дали това е, защото много от участниците в тях живеят в чужбина, където патриотизмът расте с увеличаването на географските дистанции? Вярно, че в журналистиката - и особено в нашата - отдавна сме обърнали поговорката, така че "good news - no news" (добрата новина не е новина), и все пак



някаква мярка ми се струва прехвърлена



Ами не е ли хубаво нашите политици да бъдат поставени под контрол? Та нали тъкмо за това се стремим към ЕС, да ни се наложат отвън стандарти, ценности, норми. Наместо да славят бога, че ще има мониторинг, че ЕК ще продължава да се занимава с нас, повечето български медии се обиждат от името на политическата класа, която, виждате ли, губи своя суверенитет! Представете си само празненствата, които ще опитаме да организираме на 1 януари, иншала. Представете си киселите лица на политиците, параноичните анализи, антиевропейските митинги на неофашистите.

Разбира се, темата с усвояването на еврофондовете е сериозен повод за критика на последните правителства, но това не е само у нас. Не зная дали в Европа има страна, която да усвоява парите на 100%. Изобщо, когато говорим за тези фондове, по-добре да говорим за възможности, не за точни цифри. Получил си възможности и не ги използваш, това е едно; друго обстоятелство е, че изобщо си получил подобни възможности. От една по-обща гледна точка обаче е печално цялата евроинтеграция да се свежда до това



колко евро сме кяр или зян



А как да изчислим ползата от натиска върху съдебната система, който принуди нашите хора да подгонят някои от корумпираните магистрати? Вярно, че всичко това е недостатъчно, може още, но пък трябва ли да отричаме, че нещо все пак се прави и то само под натиска на ЕС?

Тук ми се струва и ключът към публичните реакции по отношение на членството. Той е в едно такова селско вечно недоволство от положението, в което си - случва ти се нещо хубаво, обаче можело е и по-добре, за това пак си мрачен и навъсен. Как да се радва Нане на това, което е спечелил, като Вуте е спечелил повече? Можеше и по-достойно да влезем в Съюза, можеше повече фондове, можеше да ни посрещнат като равни, а не като бедни роднини. Можеше да имаме пътища, европейски университети, големи инвеститори. Е да, ама можеше и това да нямаме. Ако говорим за национална чест, най-достойната страна в региона днес е Сърбия: кой си представяше преди 17 години, че постсъветска България ще седи в ЕС, а Сърбия ще си остане със своята независимост, подлагана ту на помощи, ту на санкции, ту на бомбардировки.

Знам, че е



трудно да спасиш достойнството си в един процес,



при който една много малка и слаба страна зависи изцяло от една свръхсила. Само че номерът от вица с Белмондо не решава проблемите, които имаме с приемането на това, което сме и което имаме. Мога да произведа още много мрачни версии за нашето еврочленство. Съюзът е в криза, Източна Европа се люлее и може би България отново ще се окаже Марко Тотев, който влиза в организация, която се обезсмисля (виж НАТО). Може би ни взимат по милост и вече съжаляват, може би още дълго ще трябва да се доказваме... И все пак нека почнем от очевидното: България постигна удивителен успех, на който самите ние не се надявахме. Тя някак се промъкна между капките, люля се между депресия и еуфория, увърта, лавира, симулира и стъпи върху степенката на последния влак. Нашите деца ще са граждани на засега най-доброто място на планетата.





Още от автора на http://www.ivayloditchev.cult.bg