Излезе и новината за решението на Европейската комисия: ще ни вземат. Мало и голямо хвърля шапки до небето. Две момичета обаче не я научиха - падна къща на улица "Алабин", уби ги. Така пада гръм в полето: за гърма не научаваме, но научаваме за жертвите. Понякога само по тях се регистрира и помни събитието.

Кой хвърля гръмотевици в полето, е известно. Но кой събаря сградите в големия град? Кой бута върху хората стените на заключените здания, на живота им? Този отговор се търси на висок глас, припряно, дори истерично, но със сигурност не се намира. Няма място за такива отговори в днешно време, няма място дори за въпроса. Изринаха и преметоха руината, за да не пречи на движението. Според инерциите на оптимизма и позитивизма тъй



на движението пречи дори самият спомен,



пречи размисълът за трагедията. И утре ще останат само некролози и кой знае как изпуснатото в общественото пространство понятие "пруски свод".

При разбора на нещастието, покрай измъкването на известни и неизвестни фамилии от близкото минало на сградата изплува и то. Екзотично бе за незапознатия съвременник да научи, че някога са знаели да строят и без бетон, без носещи елементи, колони и плочи. В епохата на днешните, на едро и с размах нахвърляни проекти, подобно внимателно и грижливо изпипване на една постройка изглежда нереално. Невероятно е, че нещо може да се създава с такава отговорност към подробностите и съдбата на постройката да се възлага и на най-дребните неща. И още:



съзнанието за цялост,



което ние сме изоставили напълно. И затова безгрижно я накърняваме. Рушим я тази цялост - без да мислим, че може да падне и да ни затрупа. Цялата...

Както повечето шокиращи събития в нашата съвременност - и това няма да изиграе своята роля. Няма нито прозрение, нито желание неговият смисъл и неговите поуки да бъдат разпрострени върху останалата част на българския живот. Метафората на този инцидент от улица "Алабин" едва ли трябва да бъде предмет само на строителни съдебни експертизи. Метафората се нуждае от по-широко изследване. Разклатената, пропукана и изобщо проблематична "сграда" на обществото има нужда от обстойна и безкомпромисна проверка за здравина и сигурност, която малцина са склонни да предприемат и никой - да я позволи. От страх, че това ще предизвика дълбок разрез в сегашни и минали пластове на политиката и управлението. От опасението, че може да доведе до възражения срещу самата му конструкция, в която



носещите елементи доминират, но не "носят",



а останалите високомерно биват обявявани за "пълнеж". Така понятието "пруски свод" изведнъж става неудобно, най-вече поради своята универсалност, както и заради убийствената си многозначителност - главно в преносен смисъл.

"Пруски свод", както популярно бе обяснено на обществото, означава сградата да "стои" върху всичките си елементи. Всеки от тях да "носи", да крепи, а значи - и да отговаря за нейната здравина. Всеки камък, тухла и греда. Всеки зид, преграда и дори орнамент да бъдат в равновесие и изваждането на което и да е от тях да бъде невъзможно и непозволено. Прилича на изграждането на художествено произведение, в което цялостта е свещена и нищо от нея не може да се отнеме, без да я разруши. Но и сградата е творение, и тя е цялост и завършеност, която открай време възмущава варварина - дотолкова, че да я унищожи. В нескончаеми кампании за оцеляване, за обединяване, в преднамерения хаос на реформи и противопоставяне, на чистки и подмладяване, в конюнктура, в разцепление, в мистичен трепет пред някакви източни или западни двери или просто в очакване на светлото бъдеще ние откога-откога сме забравили, че целият ни живот е един



"пруски свод", който "стои" и върху най-скромния от нас,



върху всеки участник в хармонията и никакви "носещи" елементи не могат да заменят това участие. Защото пък всичкият ни национален опит показва точно този груб, упорит, обратен стремеж да бъдат отстранени личности и групи - някои от които и много важни, някои дори незаменими - за да бъдат заместени от мощни "колони" и "плочи", които във вид на партии, прослойки и просто мафии да крепят, да "носят" (представете си!) нацията. Дотолкова са ни обработвали, че без тях всичко ще се срути, че ние дори не забелязваме как едни опори сменят други, как изчезват (след четиридесет и пет години, а напоследък и по-често), а нацията не рухва. И ако рухне все пак, то не ще е заради железобетонните партийни атланти, а заради безбройните малки частици от националния зид, отстранени от участие в него - заради едната промяна, но и заради достоверната им, доказана незаменимост. Защото точно те са, които доказват мъдростта и устойчивостта на стария свод - дори когато измислените, самопровъзгласени "колони" биват събаряни, взривявани или се разпадат от само себе си, сводът български не рухва, устоява. И само случаят от "Алабин" подсказва, че това не продължава безкрай...