Втресе ни преди година пред изпънатите в навяващ неприятни спомени поздрав ръце на привържениците на "Атака". Че то си е за втрисане. Макар отдавна мнозина да говореха, че е неизбежно. И историци, и социолози, и културолози, та и политици. Неизбежно поради обстановката в страната. Поради обстановката на несигурност, култивирана любовно от ловящите риба в мътна вода от близо две десетилетия вече. Всичко е изменило на обикновения човек - това, което е смятал, че е негово изначално право, се е изпарило яко дим във въздуха - право на труд, на сносен живот, на образование, на здраве, та дори и правото на живот. Тласкан е за десетилетие-две да възприеме идеи и ценности, до които други стигат за столетия. Та обикновеният - одрипавелият през последните години, опърпаният, омерзеният от несекващото политическо вариете, дири да се закотви за нещо непоклатимо - своята земя, вечната земя - нея поне иска да защити от тези, които всичко направиха, за да го лишат от пътеводна звезда. За лишен път се нада, че сега поне няма да го измамят, да се подиграят с надеждите и страховете му. Та развява знамена, върви по улиците замижал, за да не види подбръснатите глави и яките, обточени с тежки златни ланци вратове на обградилите водача. Мамят го, подиграват се със страховете и надеждите му, но той жуми, жуми и върви.

А и защо да сме по-долни от другите? От европейците, които ни гледат извисоко и ни мерят на кантара си да видят дали сме достойни. Те си имат Льо Пен и Хайдер.



Защо ние да си нямаме Сидеров?



Защо да си нямаме демагог, който да играе ръченица върху страховете ни. А и те не са безоснователни. Щото политическата класа у нас - противна ми е самата дума елит, с която се себетитулува, та не я използвам - малко свидетелства даде в последните години, че се интересува от тези, които волю-неволю гласуват за нея поради липса на избор.

Нови водачи леят умилни речи. Не е българинът виновен за нищо. Виновни са само обръгналите вече първенци. Българи ли са те? Готовите за паница леща да ни предадат в ръцете на чужденците. Докато истинският българин е безгрешен. И е бил винаги безгрешен. За разлика от тези около нас. От всички други. Които са виновни. За разлика от нас. Надене на раменете си българинът белоснежни крилца на херувим, плесне с ръце, прегърне околните, па безгрешен литне към небесната шир. Шовинисти са другите, лошите - той е само патриот, е, националист, може би. Как бяха казали шопите през Първата световна война, когато ги бутат да прегазят Дунава, за да преследват бягащите румънци?: "Своето не даваме, чуждото не щем".

Само че и тази представа, както немалко други, внушавани ни от читанки още, та през учебници, през вестникарски материали, е донякъде поне легенда. Благородна, себевъзвишаваща, но легенда. Че българите винаги са били националисти. То и какво е да си националист.



Добър националист? Лош националист?



На смяна на старата марксистка триада патриотизъм-национализъм-шовинизъм иде нова - националист - по-националист - най-националист. С нея се измерват мераклиите да налапат повече от националистическата порязаница на изборите. Не бил лош националист българинът - добър бил. Трудно се правят изявления, които увисват във въздуха. По-лесно се дирят сравнения. Тук сме на по-безопасна почва.

Не е имало у нас избивания на конкуренти, както малайците изклаха стотици хиляди китайци в Индонезия и продължават от време на време да колят в Тайланд или Бирма.

Не е имало гонене на нежелани пришълци и бивши колонизатори, както е ставало в Алжир, в Кения, в Уганда.

Хайде, те са далеч. А обичайният критерий за сравнение. Съседите. Техният национализъм е лош - нашият добър. Така поне смятаме.

Нямало е при нас кланета като тези, които вършат мюсюлманите и при потушаване на въстания и при обезбългаряването на Източна Тракия през 1913 г.

Нямало е масово денационализиране като това, което опитват Сърбия и Гърция в Македония и Румъния в Добруджа.

Реалисти сме. С бой ни набиват реализма в главата през двете световни войни. Но това ли ни е успокоението? На сравнения може и да издържим.



На критичен анализ на легендите - трудно.



Всъщност българинът не е кристално чист образец за подражание. Охотно цитираме прословутите думи на Левски за равенството на народите. Но не и писанията на Раковски, на Каравелов, на Ботев, с "остроумните" им вербални комбинации на тема "чифут", "циганин", "влах", "цинцар", "гръцки шопар", "сръбска свиня".

Но, хайде, говорим за "безобидни" нападки. Само че не са само те.

Никъде още не споменаваме за взаимните насилия през Освободителната война.

Тема, загърбвана, е за антигръцките погроми през 1906 г.

Да не говорим за националноосвободителните борби в Македония, където убеждаването на патриаршистите да прегърнат делото на Екзархията е представяно едва ли не като благовест, като забележително ораторско умение на обраслите с косми до очи войводи, накичени с всевъзможно оръжие.

Доскоро тема табу бе тази за "доброволното" покръстване на българите мюсюлмани от Родопите по време на Балканските войни.

А потушаването на сръбското въстание в Моравско през Първата световна война? Военните архиви още пазят ревниво и не допускат почти никой да хвърли око на документацията за него.

А отношението към българските турци по време на Балканската или на Втората световна война?

А откарването на евреите от Тракия и Македония за лагерите на смъртта?

А "възродителният процес"?

Та, не че не е имало национализъм. Имало го е. Нищо странно. Има го във всяко общество. На определен етап на развитие. И вероятно винаги ще го има. Въпросът е тенденцията да не стане преобладаваща, да не се изпусне джинът от бутилката. Да не се допусне някой да го яхне и с него да подмени проблемите, стоящи пред обществото. Щото знамена лесно се развяват. По повод и без повод. Всеки се нарежда зад тях и всеки претендира да е единствен носител на ценностите, заложени в знамето. През 30-те г. американският губернатор на Луизиана Хюи Лонг твърди, че ако фашизмът дойде в Америка, ще дойде с гордо развян национален флаг. Лесно се изпуска джинът, трудно се вкарва отново в бутилката. Не ще. По-сгодно му е на свобода.