В реклама, която се върти по телевизията напоследък, един мъж все се пита: "Това ли е най-важното?". Всички говорят непрекъснато и най-много за прословутите европейски фондове. Но те ли са най-важното? Нима големият смисъл на членството в ЕС е да се доредим до трапезата, до еврофондовете?

11-те милиарда евро, които ще получим през следващите 7 години, наистина са много пари. Но всъщност те са десетки пъти по-малко от нашите собствени пари - от милиардите, които ще похарчи през същите 7 години българският бюджет. Еврофондовете само ще допълнят финансирането в определени области, ще долеят малко гориво. Но основните разходи ще направи хазната, а хазната - това са парите, събрани от нас, българските данъкоплатци.

Нелепо е да се гледа на ЕС като на банка, в която напираме да влезем само защото ще можем да харчим на воля нейните пари. Европейският съюз е много повече от всякакви фондове. Първо, той дава възможности хората да печелят повече, фирмите да продават и да печелят повече и да внасят повече постъпления в бюджета. Тогава има и повече пари за разпределение и обществото разполага с достатъчно средства да се развива и да живее все по-добре.

Второ, влизането в ЕС дава възможност нашите политици да правят европейска политика, която да разшири възможностите на българите да живеят по-добре. И чак на трето място идват европейските фондове като източник на благоденствие.

Тук идва логичният въпрос - какво значи да се прави



политика по европейски?



В продължение на 6-7 години всички усилия на администрацията ни бяха съсредоточени върху 30 теми на евроинтеграцията - преговорните глави. Така две важни зони на всекидневния живот, при това ключови - здравеопазване и образование, останаха извън фокуса на вниманието. Защото по тях няма обща европейска политика.

И точно в тези сфери в момента положението е най-лошо. Така е, защото бюджетните средства за тях се изразходват изключително неправилно. Проблемът не е, че парите са малко, проблемът е, че се харчат лошо. Защото няма национална политика. Това се отнася и за пенсионното дело, квалификацията на работещите, пазара на труда…

Опитът на осемте централноевропейски страни, които се присъединиха към ЕС през 2004 г., показва същото. И те бяха фиксирани в европейските теми, в догонването на европейските изисквания. И се оказва, че са закъсали с реформите в здравеопазването и образованието. Просто защото няма общи европейски правила, задължително законодателство, което да напътства страните от ЕС какво да правят със собствените си училища и болници. И сега изведнъж се оказва, че и в новите членки точно тези "нерегулирани" от ЕС сектори са зле.

Ето защо е порочно мисленето, че трябва да правим само онова, което ни се спуска от Европа. Трябва да имаме наши приоритети. Влизайки в единното икономическо пространство, ние ще трябва да започнем да подреждаме нашата си къщичка - по тертипа на големия европейски дом, но и по наш вкус. А това значи нашите политици да започнат да правят политика. Иначе българите просто ще се преместят в друга страна, която е подредена по-добре, по-удобно за хората.

Това е свободното движение на хора - когато твоето правителство не ти осигурява добри условия за образование, за лечение, за труд, да преминеш вече несъществуващите граници и да отидеш там, където е по-добре. Това е конкуренция между отделните държави в ЕС, между правителствата. Със своите свободни движения еврогражданите гласуват и показват кои са успешните управления и кои не.

Ето защо реагирам остро срещу новоизкованата фраза "политически борд" или "европейски борд". Тя води към аналогии с валутния борд. Само че валутният борд ни забранява да правим политика. Той казва - няма да си играете с валутата, фиксираме курса, няма да печатате пари, няма да правите парична политика, защото не можете да се справите. А мониторингът, на който ще ни подложи Европейската комисия, има точно обратния смисъл - той е натиск да се прави политика, да се правят дръзки реформи, да се приемат драстични закони, да се променя администрацията.

Затова аналогията "валутен борд - политически борд" е вредна. Тя води до разбиране, че няма да правим политика, защото сме в състояние на борд, на



особена опека,



ще скръстим ръце и ще чакаме Брюксел да ни подсеща - трябва да приемете този закон, трябва да промените онази наредба. И ако ЕК не пришпори с писмо или с инспекция, нищо няма да се случи.

Подобно разбиране е ужасно неправилно и политически опасно, защото дава инструмент на сегашното правителство да продължава да отлага и да не прави промените, които трябва да се правят. Това напомня за философията от времето на СИВ и Варшавския договор, когато Големият брат трябваше да ни спуска задачи и да ни командва какво да правим.

Европейското правителство не казва какво трябва да правим, то дава само рамката. ЕК ни казва към какво трябва да се стремим, а от нас зависи как точно ще свършим работата. Брюксел не ни спуска закони, а ни казва какви закони трябва да си напишем сами, ако искаме да живеем по-добре.

Ето защо българските политици оттук нататък имат две основни задачи. Първата е да участват активно в избора, категоризирането и подреждането на приоритетите на ЕС. Втората е да защитават националните интереси в здравословна конкуренция с другите 26 страни-членки. Това са истинските предизвикателства. Ще се справи ли с тях българската политическа класа?

Управляващите - и правителство, и парламентарно мнозинство вече са поставени в един здравословен "сандвич" - от едната страна ги притиска обществото, което иска да живее по-добре, по-богато, по-сигурно, от другата страна е Еврокомисията, която ги приканва да си свършат работата.

В края на краищата този двоен натиск ще принуди управляващите да направят необходимите промени и реформи, а ако те не могат, просто ще трябва да отстъпят властта на други, които могат.