"Ще тръгна пред теб, чадо - благо казал известният с комунистическите си убеждения през 30-те години Константин поп Русинов - Червения поп - на дошлия да го арестува за пореден път полицай, - но да знаеш, пред когото съм тръгнал, на добро място не съм го отвел".

Не зная защо тази история ми дойде наум, когато преди няколко седмици прочетох, че един от водачите на земеделците е издигнал кандидатурата на Бойко Борисов за президент. Имаше нещо хем унизително, хем смешно в това бързане да се настаниш до трапезата, да не изпуснеш очаквания пир, да подложиш канчето си под черпака рядка чорбичка на президентската власт. Че дори и достолепната госпожа Мозер - и тя не отрече възможността, ако се наложи, да се жертва в името на народа и мъченически да приеме евентуалното предложение да се впусне в кандидатпрезидентска надпревара. Слава Богу, не й се наложи.

Като се замисли човек, с каквото са се захващали земеделците след краткия си звезден миг през 20-те години на 20-ото столетие, все доникъде са го докарвали. Преди години на конференция жестоко спорихме с американския българист Джон Бел. Автор на нелоша книга за Стамболийски, той, както нерядко се случва, се бе едва ли не идентифицирал с обекта на своето изследване. Твърдо бе убеден, че земеделското управление било апотеоз на демокрацията. Равнодушно подминаваше многобройните примери за брутално насилие над политическите опоненти, на съзнателно раздухвани конфликти между селото и града, на подценяване на интелигенцията.

От самото начало БЗНС си е парадоксална партия. Вярно, че в България в началото на 20-ото столетие 4/5 от населението са селяни. На пръв поглед място за земеделски партии бол. Но проблемът е, че от самото начало тя не може да се измъкне от прокрустовото ложе на несъвместимите си идеи. Иска модерна селска икономика. Но иска и запазване на дребната собственост. На тази, която не може да приложи модерните методи на производство. Нещо като Буридановото магаре. Само че, докато реалното магаре винаги ще си избере по-примамливата купа сено, водачите на земеделците като правило си оставаха по средата. Основание за колебливостта си имаха. Щяха ли да гласуват за тях селяните, ако им се кажеше откровено, че модернизацията налага пропадането на дребните, неефективни, лошо обработвани стопанства? Затова кооперацията, която привидно позволяваше да се обединят двете идеи, беше толкова популярна. Хем вълкът сит - хем агнето цяло. Само че у нас в повечето случаи хем вълкът си остана гладен, хем агнето бе изядено.



Също така компромисни бяха и водачите на организацията



Интелигенти или поне това, което минаваше за интелигент през онези години. Вярно, повечето идеха от село - но кой не бе от село тогава в България? Селски интелигенти хвърлили надалеч пъпната си връв. Издигащи къщи в центъра на София, около паметника на Цар Освободител. Присмех и почуда предизвикваше земеделският министър Георги Йорданов през 30-те години със селското си рухо. Щото другите отдавна бяха облечени с костюми, навикнали бяха и на фраковете. Когато замириса на власт и влияние, в редиците на земеделците се устремиха амбициозните и напористите. Със земеделците флиртуваше д-р Никола Генадиев. Една от иконите на земеделското движение бе Никола Петков - заможен, та и богат адвокат, търгуващ с недвижими имоти, получил образованието си във Франция, майстор на салонните и паркетни разговори, едва ли някога похванал в ръка мотика.

Бъркаме понякога, когато говорим за партията БЗНС. Поддаваме се на натиска да използваме политически коректен език. Така говорим за държава Босна и Херцеговина, каквато всъщност няма, за държава Сомалия, каквато отдавна няма, но не говорим за държава Косово, каквато всъщност има. Щото БЗНС от самото си начало вероятно бе партията у нас с най-силни вътрешни разделения. За няколко години ги преодоля желязната ръка на Александър Стамболийски, който размахваше пред носа на кандидат-водачи моркова на властта. След това всичко рухна.

БЗНС си изгради легенда, повярва в легендата си и съумя да убеди в нея дори и противниците си. Не че харесваха земеделците, но броят на евентуалните гласоподаватели зад тях замрежваше погледа им.

Опрени на легендата, от края на 20-те години насетне земеделците се настаниха до хранилката на властта. Понякога по-далече, понякога по-близо до нея. Инстинктивно може би възприеха железен принцип - част от тях можеше и да е в опозиция, но част беше на власт. Тези на власт ругаеха противниците си, които разпокъсвали редиците им, но и се грижеха поне донякъде за тях. Зер палачинката можеше да се обърне. "Крилцата" и "перцата" на партията твърдо влязоха в политическия фолклор.

В годините след Втората световна война земеделците прибягнаха към изпитаната тактика.



Разцепиха се



Помним най-вече тези, които си изпатиха. Тези, които напълниха трудовите лагери и затворите. Тези, които бяха най-последователните противници на новата идеология. Но пак земеделци се наредиха редом с комунистите на държавната трапеза. Щедро мажеха върху филията си от благинките на властта. Все пак, когато режимът поомекна, в съгласие със стародавната традиция се погрижиха поне донякъде за пострадалите. А пък и те бяха уморени от търкането на дървените нарове. Строят изглеждаше непоклатим. Трябваше не да го приемат, но някак си да се приспособят. Ако не заради самите себе си, то поне заради децата си.

Оттам нататък БЗНС стана само трамплин към властта за някой честолюбец. Имаше запазени периметри за земеделците. Не от най-апетитните може би, но достатъчно да удовлетворят един честолюбец със средни амбиции. Та и досега. Скоро един от заместник-министрите в сегашното правителство искрено сподели, че след като на два пъти не успял да стане член на БКП, решил да стане член на БЗНС. За идеи ли говорихме?

Легендата обаче си остана. В спомените си някои от водачите на СДС сега горчиво се каят за това, че в плен на историческия спомен всъщност не разбрали колко незначително е влиянието на БЗНС в началото на 90-те години, та отделили на старите стръвни за власт аграрни водачи непомерен дял от депутатските мандати.

Скоро пътувах из България и спирах на крайпътните импровизирани пазари. Дожаля ми за селяните. За цените, които искаха за труда си. С пъти по-ниски от тези в софийските магазини. Да сте чували някое от спорещите за етикета БЗНС-ата да ги е подкрепило, като изключим ефектните, но неефективни PR кампании на Яне Янев?

Колко години още земеделската легенда ще храни някои политици?