Колкото и различни да са наглед Георги Първанов и Неделчо Беронов, има нещо, което ги сродява - общата им борба за запазване на съществуващата политическа система. И двамата са "системни" играчи за разлика от хулиганстващия и радикален Сидеров, който отявлено рита срещу статуквото.

И двамата са продукт на системата независимо от привидните идеологически разногласия между подкрепящите ги партии. Звездата на Първанов като политик изгря тъкмо в смутните години на прехода. Тази на Беронов грее с отразената светлина на двамата десни лидери от същия период - Иван Костов и Петър Стоянов. Всички те имат сходни политически биографии - преки участници в промяната, свидетели на драматичните събития от последните 16 години - кога като актьори на авансцената, кога като задкулисни суфльори. И както израслите заедно момчурляци



те запазват близост за цял живот,



така и те се харесват много повече един друг, отколкото новодошлите натрапници в политиката.

От щаба на мераклията за втори мандат не отричат, че предпочитат конституционния съдия за основен опонент. Неслучайно Първанов старателно отбягва прекия дебат със Сидеров и подминава с оглушително мълчание понякога справедливите му критики. Пиарите на Беронов също внушават упорито, че състезанието се води между левия и десния кандидат. Вярно, че стереотипите от близкото минало са още живи. Но в случая двата щаба съзнателно ги събуждат. Този път обаче не за противостоене, а с обща цел - запазване на статуквото, което обслужва еднакво добре както едните, така и другите.

За двуполюсния модел, изглежда, работят и повечето социологически агенции, медии и анализатори. Първанов и Беронов делят място по страниците на вестниците, но наскоро да сте чули нещо за ген. Любен Петров? Сидеров пък е абониран само за скандала. В старанието си да наложат Беронов като основен конкурент на сегашния държавен глава някои агенции дори му изравниха процентите с лидера на "Атака" вследствие на някакви



невидими математически еквилибристики



Защото видимата аритметика от присъстващите на предизборните им срещи не регистрира подобно явление.

Но що дири в тази двуполюсна конфигурация борецът срещу системата, врагът на старите партии, гробокопачът на статуквото, батманът Бойко Борисов? С последния си жест в подкрепа на "неизбираемия" по собствените му думи Беронов той сам си резна плаща на спасител и влезе в капана на мухлясалия партиен строй. Леви-десни, леви-десни... Тук генералът сгреши. Предпочете късата пред дългата политическа перспектива. Видя ползата от сигурния провал на Беронов, но не съзря по-далечния ефект от прикачването си към Костов - обезценка на собственото си политическо бъдеще. Борисов, който от месеци култивира образа си на алтернатива на статуквото, се вписа в сценария за неговото спасяване. Актът му може да има по-тежки от очакваните последици.

Доскоро в съзнанието на мнозина граждани статуквото се олицетворяваше от



партокрацията на прехода,



БСП, СДС и производни, ДПС. Към тях бързо се вписа НДСВ. А алтернативите бяха или Сидеров - радикален, но неприемлив за мнозина, - или Борисов, някакво мистично асо в колодата, чието време още не е дошло. Оттук нататък на генерала ще му бъде безкрайно трудно да се наложи като модерния десен лидер, каквото и да му разправят.

От началото на кампанията Беронов, живото олицетворение на българската политическа безпътица, получи подкрепата на кого ли не. На Костов, защото конституционалистът не заплашва лидерските му мераци вдясно. На Стоянов поради страха на синия лидер да приеме открит сблъсък с Костов. Но също и на Първанов, който се прави, че не забелязва Сидеров, и предпочита за спаринг-партньор далеч по-безобидния съдия. С декларацията си в подкрепа на Беронов при всичките й високомерни условности Борисов изведнъж премина в лагера на статуквото, макар и неохотно. Ето как онези, на които им е писнало, вече нямат друг избор освен Сидеров и това неизбежно ще се отрази на изборните резултати. Съюзът на "питомните" политици срещу "дивия" националист зорлем ще го превърне в единствена тяхна алтернатива. С тази съществена разлика, че България не е Франция и наказателният вот у нас рискува да надделее над възпиращия. Дали това няма да се окаже голямата изненада на тези наглед скучни избори?