Хана Арент е родена точно преди 100 години - на 14 октомври 1906 г. в Линден (Хановер). В ден като днешния си спомням случка, която ме кара да се чувствам виновен и да се срамувам може би от себе си, може би от обществото си.

Беше преди няколко години, пак преди някакви избори. Тук-там из университета имаше обяви, в които се съобщаваше за премиера на българското издание на най-известната книга на Хана Арент - "Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото". В уречения час се събрахме шестима - преводачът Тодор Танев , представители на издателството, двама гости, които трябваше да говорят по темата, аз. След 15 минути, отредени за допустимото академично закъснение, дойдоха и студенти. Двама. Колкото-толкова, почнахме. Похвалихме преводача и издателството, говорихме за книгата, където се дава за пример (няма как да се пропусне)



естествената реакция на българския народ



в защита на еврейските му сънародници през войната. От немай къде се спомена, че дори фактът на това скромно представяне говори за реалните промени в обществото ни, което става все по-свободно. Ако беше тоталитарно, то несъмнено обсъждането щеше да се подсигури така, че залата да пращи от подготвени по темата студенти. Слава Богу, вече е демократично. И никой, освен обявите и личният интерес, не кара хората да се събират на уречени места.

Все пак беше тъжно и унило. Естествено дойде срамът, който не ме напуска и сега, когато има особен повод да се споменава Хана Арент. Той се крие в невъзможността да дам и досега добър отговор на простия въпрос - "Какво направи, за да не се отнасят с безразличие студентите ти, когато темата е Хана Арент?". А лошите отговори са лесни и се въртят все около ироничното: "То всичкото ни наред, та сега Хана Арент ли да ни е проблем?".

Проблем ни е. Той е в



несъответствието на претенциите ни



със свършената работа. В случая - в областта на осмислянето на политическото, за което подсеща този юбилей. Разбира се, юбилеите са банално нещо, но в тях можем да открием съзнание, което свидетелства за качествата на действителността.

Защото днес - сигурен съм - в онази Европа, към която тъй се стремим, ще има конференции, семинари, специални предавания по националните медии, събрания на казионни и алтернативни политически формации и студентски сдружения, посветени на делото, преосмислило две важни и свързани понятия: злото и политиката. У нас - пак съм сигурен - нещата ще си вървят в обичайния коловоз на местните изключителности без каквато и да е Хана Арент.

А нейното преосмисляне на политиката е от рода на най-добрите, след като е навлязло в сферата на очевидностите с масовата употреба на други претълкувани от нея понятия - за тоталитаризъм, геноцид и политическа отговорност.

Горе-долу така:



Връзката между злото и политиката,



теоретически разлъчвани поне от Платон до Ленин в търсене на добри основания за необходимо общо действие, най-ясно изпъква именно в ХХ век в онова, което Арент нарича тоталитарно господство. То е държавно организирано поведение за налагане на единствена световно-политическа цел с всякакви средства и на всяка цена. Затова се представя и като наддържавен идеал, към чието осъществяване трябва да се стреми всяка човешка дейност. От него произтича радикалното зло, проявяващо се в геноцида като изличаване на човешкото многообразие в раси, класи, верски общности, полове или професии, които поставят под съмнение смислеността на крайните цели. Тъкмо това радикално зло се представя като героизъм и себенадмогване, макар да се осъществява в организация на сами по себе си банални хора. Те имат толкова по-високо самочувствие, колкото по-високо са попаднали в йерархията на държавата или партията. Естествената им баналност се заличава от обществената функция. Тя налага автоматичното преследване на героични цели. Живеещ в подобна организация на обществото, всеки човек може да стане незамислящ се изпълнител. Като



Адолф Айхман - среден чиновник в отдела за депортация



на евреите, който се гордее, че с всички сили участва в решаването на огромна историческа задача - окончателното решение на еврейския въпрос. Така политически злото е екстремно, но не дълбинно и лесно изчезва във всекидневието, загубено в естествени отношения. Те именно са противовесът на героично схванатата политика и мястото на непосредствената добрина, където човек може да се спаси от посегателствата на стремящата се към тотализация власт. Достатъчно е да приема сериозно за опасни и най-налудните идеологии. Впрочем, Хана Арент е сред тези, които съжаляват народи, имащи нужда от герои.

И тук се питам дали юбилейното споменаване на името й вече не е героизация, от която тя така бяга, но към която е принуждавана през целия си живот. Ако има някакво извинение, то е в това, че подобно отбелязване на стогодишнината е малка стъпка към едно състояние в следващите сто години, когато политическото у нас ще се сближи с всекидневието. А Хана Арент естествено ще буди повече интереси поне у студентите.