|
Уви, тази гледка все по-често ще се върти на ретрокадри и все по-рядко наяве за доста от спортовете, които са се считали "традиционни" за страната.
---
Художествена гимнастика, колоездене, плуване, фехтовка, лека атлетика... Да, точно лека атлетика. От традиционна сила по тартановите писти, пясъчниците и секторите за скокове, бавно сме изтикани в миманса. Това не е черногледство. Факт е, че успехите на Тереза Маринова и Ивет Лалова са по-скоро плод на индивидуални качества, отколкото на съзидателна стратегия. Фиаското бе пълно на игрите в Атина миналото лято. За пръв път от Мексико'68 леката атлетика се завърна от олимпиада без медал. Дори бронзов. Какво стана в Гърция? Много се шумя около Ивет, дори се завъртя клишето "новото златно момиче на атлетиката ни". Накрая нацията остана разочарована - 4-о и 5-о място в спринтовите дисциплини. Което само по себе си е невероятен успех за дистанциите, където доминират почти изцяло тъмнокожи спортисти. Трудно е да се повярва, но вече се счита за голямо постижение класирането за финал в дисциплини като скокове на дължина и височина, средни бягания и троен скок. Светла Димитрова се оттегли от 100 м с препятствия и там може само да си мечтаем някоя хърделистка да стигне до тичане за медал.
Защо е тази суша? Причините специално за атлетиката са грубо казано две - финансова и организационна. Защото да влезеш
в големия спорт трябват и големи пари
Чак след това се нарежда талантът. В България никой не е склонен да влага в леката атлетика, макар че с благословията на особено дащния към избрани федерации министър Лучано само за 2004-а в този спорт бяха налети над 2 млн. лв. държавна пара. Та, атлетиката си кара по инерция, а базите запустяват. В момента годни за нормални състезания са само няколко писти - на Националния стадион "Васил Левски", на НСА, на ст."Пловдив" и в Стара Загора. Последната бе най-модерната на Балканите, но преди 20-ина години - по времето, когато Йорданка Донкова постави там през 1988 г. световния си рекорд на 100 м с препятствия (12,21 сек). Организационната причина е ясна - закриването на спортните училища смачка състезателите по-лошо от конкуренцията. Впрочем, същото важи и за много други спортове - борба (където се наложи да натурализираме чужденци и да се надяваме на тях), както и при колективните - волейбол и баскетбол, дори художествената гимнастика.
Да, точно гимнастиката, където с десетилетия жънахме успехи. След Мария Петрова България остана без голяма шампионка в този спорт. И скоро едва ли ще има. Колкото и да е пълна залата на клуб "Илияна Раева", а и на останалите дружества. Колкото и малки момичета да бленуват за постиженията на Мария Гигова, Лили Игнатова, Бианка Панова, сестрите Дунавски... Имената подхранват илюзиите, че още сме сила в този спорт, но това са сладки спомени. Защото в художествената гимнастика изпълненията се оценяват по субективен принцип. И, за съжаление, федерацията ни има реални основания да се оплаква от съдийството.
Постепенно дебел слой прах се натрупва и върху медалите ни в плуването. Златото на Таня Богомилова (100 м бруст) и бронзът на Антоанета Френкева (200 м бруст) от олимпиадата в Сеул'88 вече са част от историята. И
продължават да се отдалечават във времето
Чудесата, които твори Петър Стойчев, са за аплодиране. Но, за съжаление, плувният маратон не е олимпийска дисциплина и затова той, меко казано, не е на почит в "белите" страни. Тежката дума си каза също тоталното занемаряване на състезателните, градски и училищни басейни. В момента реална надежда за съществен успех във водните коридори е съсредоточена в Михаил Александров (бруст и съчетано плуване). Той дори се качва на почетната стълбичка на откритите първенства на САЩ. Малка подробност - талантът учи и живее в Щатите. И вероятно ще успее. Защото там един средностатистически университет има басейни (няколко), за които само може да си мечтае националната ни база. Методите за тренировки и възстановяване в чужбина също обясняват нашето изоставане.
Абсолютно същото - възстановяване, методика при подготовката и т.н важи за колоезденето ни, което при това все повече затъва в безпаричие и спомени по отминала слава. На Обиколката на България идваха величия като немците Клаус Амплер и Уве Рааб, поляците Ришард Шурковски и Януш Ковалски, Селвино Полони от Италия. Това бе едно време, когато по пътищата на страната се събираха стотици хиляди зрители, за да зърнат колоездачната колона. Няма вече и такива наши звезди на велосипеда като Ненчо Христов - единственият българин, печелил Пробега на мира (1957 г.) и трикратният победител в нашата Обиколка Боян Коцев. Големите отбори, участващи в Тур дьо Франс, Джирото, Вуелтата, почти не гледат към Източна Европа в търсене на състезатели. Изключая руската школа. Просто
не сме апетитна хапка
за рекламодателите във велосипедния спорт. Затова за наши колоездачни успехи вести долитат най-много от някой пробег в Португалия, Турция, Сърбия и Черна гора, Румъния и прочее. Там ни канят. Макар българската Обиколка да датира още от 1924 г. и преди нея да са съществували само Тур дьо Франс, Джирото и белгийската.
Горе-долу от същите страни, изключая Португалия, идват и отличията ни в ските. Да, не сме били някаква голяма сила по белите писти, но все пак издигахме 2 пъти кандидатура за зимна олимпиада (1988, 1992) и декларираме готовност да го сторим още веднъж (2014). Освен това Петър Попангелов прокара все пак някаква пъртина в този спорт (победа в старт за Световната купа през 1980 г., 6-и места на олимпийските слаломи в Лейк Плесид'80 и Сараево'84). Ски-федерацията докара в Банско Марк Жирардели и Алберто Томба, но като рекламни лица на курорта. Легендарният скиор от Люксембург обеща да бъде нещо като консултант на нашия национален отбор. Но това едва ли ще помогне при наличието на основния недъг - липсата на пари.
Пак заради немотия тъне в забрава и друг спорт, носил ни слава в миналото - фехтовката. Около 1000 евро струва оборудването на един фехтовач за нормално (без допълнителни екстри) участие в международно състезание. Но
бюджетът на федерацията е 180 000 лв.
годишно. Братята Васил и Христо Етрополски са на път да се митологизират с успехите си (Васил бе световен шампион и носител на Световната купа на сабя, както и спортист на годината у нас през 1983 г.). Там, където те ковяха медалите си - залата на конно-спортна база "Хан Аспарух", вече нищо не напомня за фехтовката. Министър Лучано разпореди помещението да бъде дадено на тотализатора и сега там се прави тв студио, за да не се плаща наем на БНТ при тегленето на тиражите. В замяна 8-те столични клуба с над 150 състезатели получиха заличка (25 на 8 метра) на ст."Васил Левски", в която не могат да тренират накуп повече от 10 души. В София вече няма специализирано място за състезания, само зала в НСА може да се пригоди временно за случая. Единствената такава е в Пловдив. Но и нейното състояние не е цветущо. Спортното министерство отпусна за ремонт 300 000 лв. С тях, по непотвърдена информация, била направена само алуминиева дограма и козметично освежаване, а останалите пари били усвоени от боксов клуб "Ботев" (Пд).
Картинката в тези шест федерации не се различава с нещо от останалите, които също едва свързват двата края. Без бокса, борбата, автомобилизма и конния спорт, например, където са случили на щедри спонсори. Воплите за пари ще продължават със същата сила, с която ще се рушат базите. Тотализаторът пък няма потенциал да отпуска повече средства. Реалният изход е един - спортът да стане държавна политика и да се влеят наистина сериозни средства. Както сториха това съседите ни от Турция и Гърция. Там вече жънат успехи, респективно медали, от прозорливостта си. В България конюнктурата е различна и едва ли ще позволи това да стане в близките 15 години. Мрачно, нали?
|
|