Изненадващо, дни преди изборите, насред пропагандния потоп припламна дебат на тема т.нар. "средна класа". Оказа се, че общественото мнение може да се фокусира върху повече от едно нещо по едно и също време. Този капацитет за диверсификация - разнообразяване, отчленяване - е добра новина. Колкото по-разнообразно е едно нещо, толкова по-жизнеспособно е то. До този извод е стигнал още Аристотел и е прав.

Става дума за медийния отглас от едно изследване на Център за социални практики (ЦСП) по темата "средна класа", провеждано по договор с Министерство на икономиката, резултатите от чийто първи етап неотдавна представихме. Според тях има необходимост от целенасочени правителствени политики за разгръщането на "средната класа", тъй като нейното ядро - което нарекохме "същинска средна класа" - в България днес формира не повече от 7% от трудоспособното население.

"Прекалено много сте ги докарали!" - отсякоха читателите на в. "Сега". "Прекалено малко сте ги изкарали!" - обадиха се и някои социолози.



Къде е истината и за какво изобщо иде реч?



Малко предистория. В поредица от предишни изследвания бяхме констатирали, че българското общество няма самостоятелния капацитет да се преформулира в съвременен вид. То не е много далеч от това състояние, но някой външен субект (ЕС) трябва да го изтегли нагоре през последните няколко стъпала.

Очевидно е обаче, че когато става дума за цяло едно общество, не е възможно някой външен фактор просто да го вдигне като чувал с картофи и да го стовари на ново място. Необходим е и двигател отвътре, който да полага усилия, еднопосочни с тези на външния вдигащ.

По онова време - преди около 4 години - общественото мнение беше убедено, че страната е разделена на две враждуващи социални групи: "народ" и "елит". Изследвахме няколко групи "елит", за да видим дали те, заедно и/или поотделно, могат да бъдат вътрешният двигател на едно дърпано отвън българско развитие. Оказа се, че не. Причините са няколко и една от най-важните е, че



"народът" мрази "елита"



и няма да тръгне наникъде, накъдето този елит го призовава.

Двигателят ще трябва да е някой друг и на основата на историческия опит на напредналите страни може да се предвиди, че това ще бъде предимно т.нар. "средна класа".

Терминът обаче е сам по себе си подвеждащ. Няма и общоприета дефиниция нито в България, нито където и да е другаде. Оттук и разнобоят в цифрите.

Например, ако гледаме само признака "притежание на недвижима собственост", то над 90% от българите излизат "средна класа". Аналогично е положението, ако отделно от останалото вземем само признака "амбиция за децата". Признакът "средни доходи" - т.е. намиращи се между минималната заплата и банкерската такава - също не ни дава смислена картина, нито - фиксирането върху масата бюджетни работници (лекари, учители, средни и крупни чиновници) плюс зъболекари и адвокати, които преди половин век бяха обявени за "нова средна класа".

Такива подходи не са в състояние да дадат отговор на ясния управленски въпрос: "Коя точно обществена група, включена в това море от "средни класи", да стимулира едно правителство, което има за цел бързо национално развитие на основата на "средната класа""?

Тук се иска много по-прецизно боравене с понятията и дефинициите. Това усилие започва с промяна на въпроса - от



"Що е средна класа?"



към: "Каква е точно ползата за обществото от средната класа и каква точно средна класа произвежда тази полза?"

Историята на напредналите страни показва, че най-непосредствената полза за обществото от "средната класа" е - че тази "класа" генерира развитие в икономиката и стабилност в политиката. Това е тази "средна класа", която:

А/ действа в условията на пазара и прави така, че ограничените ресурси да могат да задоволяват неограниченото търсене, т.е. - създава стойност, поради която си природа

Б/ тази "класа" е свободна - не изпълнява директиви от началници, а се ориентира самостоятелно според сигналите, идващи от пазара, заради което

В/ иска стабилност на условията, т.е. правилата да не пречат на сигналите на пазара, нито на свободата на реагиране спрямо тях, срещу което

Г/ "средната класа" генерира иновациите - новите неща и новите начини за правене на нещата, защото това е нейният начин да вирее и успява в конкурентната среда.

Предприемачът създава стойност тук и сега. Той е очевидно "средна класа" според тези четири признака. Лекарят и учителят, ако си вършат работата, създават условията и човешките ресурси за евентуално бъдещо производство на стойност. Те не са "средна класа". Зам.-министърът и собственикът на семеен хотел имат еднакви доходи. Но първият изпълнява нарежданията на началника (министъра) и затова не е средна класа; вторият действа според сигналите от пазара и е "средна класа". Шефът на отдел в общината и шефът на отдел в софтуеърна фирма са на едно йерархично ниво, но първият не създава стойност, за разлика от втория, който е "средна класа". И така нататък.

Така структурирана,



дефиницията за "средна класа" става крайно рестриктивна



и клони към (че и под) фамозните 7%, които разбуниха духовете. Дефиницията е толкова стеснена, за да можем да сме сигурни, че всички, които са вътре, са наистина "средна класа"; и поемаме риска отвън дефиницията да останат доста "средна класа" хора.

На следващия етап ще разширим дефиницията, за да хванем останалите и най-вече новите професии, които не се поддават лесно на класификации, изработени - все пак - в 19-ти и началото на 20-ти век. По-нататък ще се опитаме да сложим точка на вихрещите се процентни оценки на "средната класа", като изработим матрица с определения, за да можем да я налагаме върху всеки и да отсъждаме: "Ето, ти събираш 8 от 10 показателя и си "средна класа", а ти пък с твоите 3 - не си." Ще поговорим с ключови групи на "средната класа" и с други обществени субекти, за да видим какви политики са нужни тук и сега, за да се постигне такъв прогнозируем резултат.

Онова, което няма да можем да направим, докато не намерим по-точен термин от "средна класа", е да анализираме и оценим по научен начин едно много важно преместване в обществените настроения в сравнение с преди 4-5 години. Тогава повечето хора смятаха себе си за клети и безпомощни, за "жертви", както казват антрополозите, защото това беше



приемливият за общественото мнение начин на мислене.



Днес все повече хора мислят за себе си като справящи се, дори - като напредващи. Затова те са склонни да идентифицират себе си като "средна класа", макар да не са. Но прекомерната строгост на научните анализи може да демотивира тези хора. Те да си кажат: "Е, щом не съм средна класа, какво съм? По какво си личи, че не съм жертва?"

Развитието на общественото настроение от безпомощност към инициативност трябва да бъде безусловно окуражавано, защото бута напред общото дело. Това обаче е въпрос на съвсем различно изследване, в което вместо със "средна класа" и социология може би ще се занимаваме с "инициативност" и с политическа културология. И то ще бъде насочено към арената на обществения дебат, а не - към нуждите на управленските политики.