Сигурно съм сред хората, които най-добре познават нещото, наречено с двусмисленото съчетание "млада българска поезия". Двусмислено е, защото в него винаги ми се е причувала както естествената креативност на новите хуманитарни поколения, така и едно снизходително умиление у по-старите бонзи: "Дерзай, синко, имаш време да разбереш, че нещата не са такива, каквито изглеждат."

В случая обаче не това е повод на писанието ми. Повод е желанието ми да споделя изумлението си от парадоксалните изменения в манталитета на тези, които ще бъдат утрешните мъченици, или пастири на думите в този език. Измененията са такива, че може би те са по-различни от нас, отколкото, примерно, нашите поколения от това на Стоян Михайловски или Добри Чинтулов.

Само по себе си и то не е достатъчен повод за тревога. Превръща се в такъв поради обстоятелството, че процесите в един език, както и мутациите в естетическите ценностни ориентации са най-лесно индикирани в поезията. Тя е най-чувствителният лингвистичен сензор, съответно и мисловен.

В най-младата ни поезия по ред причини текат процеси, за които не бих могъл да намеря по-сполучлив термин,



ако трябва да е с една дума, от маргинализация



Не ми се ще това да звучи обидно или подценяващо. Не влагам такъв смисъл изобщо. Още повече че маргинален (от лат. мarginalis) означава в първото си значение "написан на полето на книга". Ако обобщим метафората обаче, то у младите преобладава желанието да се пише в полето на света. Съществува недоверие към възможната адекватност на какъвто и да било диалог с читателя. Желанието да се пише в полетата, а не в книгите е белег за засилващата се тенденция към прекъсване на комуникацията, към загърбването на публиката с различни способи - дали чрез изрязване на семантичните връзки, дали чрез упорито нежелание да се споделя нещо друго освен, примерно, собствените сексуални кошмари или по-беглия или по-задълбочен наркотичен опит.

Днес поети стават не тези, които като Иван Вазов са искали да съвместят у себе си няколко роли - на социалния педагог и идейния водач, и да бъдат звучен



камертон на несложните чувства у младата нация



Стават и не тези, които щурмуваха Съюза на писателите през изминалите пет десетилетия. Мнозина от тях бяха хора с две-три шепи затрогващ селски лиризъм и здрав усет към доброто социално пласиране. А членството в СБП обещаваше тъкмо такова - сериозни хонорари, възможности за синекурни служби, за извънредно добиване на жителство, жилище и ред още привилегии, с които тоталитарната власт си купуваше лоялност от т.нар. "творческа интелигенция".

Шепите лиризъм свършваха бързо, оставаше умението да се паразитира върху ролята на "поет", тоест позата на нещо като шаман при новата идеология. И способността за обединение срещу "черните" овце в стадото, такива като Константин Павлов, които не плащаха с лоялност, и съответно добиваха ореол на младежки кумири за тези, за които системата беше по-скоро порочно образувание.

Но гръбнакът на това статукво беше "политически", както твърдеше и Тодор Живков. Тоест дори поети като Константин Павлов и като още някои умерено или радикално дисидентстващи автори дължаха положението си на факта, че читателят търсеше и очакваше от думите им политически жестове - на несъгласие или иронизиране на режима.

Когато страната ни стана демократична, поетите вече нямаха нужда от политическа роля, а политиката нямаше нужда от тях.

Днес поети просто стават тези, върху които антиномиите на битието рефлектират най-болезнено. Това, изглежда, е норма в нормалните страни. (Макар че аз не знам какво точно значи нормална страна, но то също е друг разговор.)

Ако няма какво да дадем на света,

за какво сме родени?

Ний не щем нито славата, ни участта

на големите гении.

Така беше рекъл Владимир Башев в "програмното" си "Размисъл".

Не мечтая безсмъртие и пътища леки,

а ватенка топла за зимния ден.

Безсмъртно нека остане навеки

построеното

тук

от мен.

Така пък настояваше Пеньо Пенев. Това са двама безусловно силни поети от социалистическото време. Те принадлежаха на тогавашните идеологеми, но създадоха ярки поетики и могат да учат на експресия.

Само че, ако някой от трийсет-трийсет и пет годишните днес би могъл да каже нещо подобно в рамките на постмодернистичен кодош, то за двайсетгодишните това е чужд език, може би по-чужд, отколкото е за нас Шекспир в оригинал.

Мен ме плашат две неща. Едното по-малко, другото - повече. По-малкото е свързано с някаква тематична фиксация. Да речем, ако перифразираме Джагаров, той искаше да обобщава дори страната си - "Земя като една човешка длан..." Днешните млади искат да сведат и вселената до обема на длан - собствената. И да ровят в хиромантията на влудяващите си страхове до безкрай.

Но както вече казах, това е световна тенденция, нея мога да приема и разбера. В края на краищата стесни се периметърът на познанието, който младият автор очаква от себе си, но се увеличи дълбочината му.

Това, което ме плаши истински,



е някакъв вид разпад на езика.



Разпад не нарочен, с деструктивни цели от естетически съображения, а така - от незнание и небрежност. След изчитане на 100-тина млади автори се озовах в блатото на езиковата приблизителност, облада ме чувството, че чета преводи от чужд език, или - нещо още по-лошо, че чета стихотворения, писани като упражнения от някой, комуто българският е втори, неособено любим език.

А когато си го забелязал у тези, които са по презумпция нещо като бъдещи жреци на езика - младите поети, то не може да останеш оптимист за бъдещето на българския.

И не съм оптимист.