Толкова много витиевати анализи, сладкодумни коментари и социологически прогнози за миналото, настоящето и бъдещето на десницата се изписаха в последно време, че ако се издадат в томове, най-вероятно ще надминат по брой писанията на Ленин. Но докато продължаваме да бъдем само хулители на случващото се със синята идея, кризата не само няма да се разреши, а, напротив - ще се задълбочи.



Кризата като баща и майка на десницата



Десницата бе създадена по време на криза и за известно време тя беше задължително условие за нейната жизненост. Организирахме митинги, шествия, кръгли маси, скачахме - това беше нашата борба срещу всичко червено, петолъчесто и тоталитарно. Но дойде времето, в което не е достатъчно просто да си закачиш синьото лъвче и да отидеш на митинг. В момента, в който се оказа, че дясната романтична идея трябва да се превърне в реална последователна политика, започна и разпадът.



Отричането на историята



След 17 години демокрация десницата започна да се отрича от самата себе си. Няма консенсус за важни исторически събития на синята идея сред нейните последователи. Няма консенсус сред десните лидери дали президентът Желю Желев е първият демократично избран държавен глава. Не се приема Костов, защото управлението му имало сериозни недостатъци. Не се приемат много от основателите, защото „изведнъж" се оказа, че сред тях имало май с нечисто минало. Само един пример ще дам. Един от основателите на СДС - Любо Собаджиев, умря в мизерия по време на управлението на същата тази партия, която той създаде. А жена му все още изплаща заемите, които беше взела за лечението му.

Виждаме как десницата, вглъбена в ревизиране на собствената си история, оставя основателите си да умират в мизерия. За разлика от БСП, която комфортно живее и със сянката на БКП, и със скелета на Тодор Живков в гардероба. Левицата преодоля кризата на историцизма.

Липсата на споделена история на десницата води до проблема с идентичността. Никой не казва "аз съм десен, защото така съм решил да се наричам". А казват "аз съм десен, защото скачах по митингите, защото пеех „Аз не съм комунист", защото избрах първия десен президент". Отричането на тази споделяна от милиони българи история води до трагичните изборни резултати през последните години.

Десните партии са така ококорени в разнищване на отминали събития, че нямат сили да правят политика. А няма как да дадеш посока за бъдещето, ако не си съгласен с миналото си. Но проблемите не свършват с това. Отказът от историята започна да се обръща към опасно сектантство. Призивите, които чуваме през последните месеци, са, че основателите на новата десница трябва да отговарят на три услови - идейна, морална и биографична чистота.



Междуличностните отношения



През последните месеци почти всеки „десен лидер" сочи другарчето си с пръст и го обвинява (разбира се, дипломатично и учтиво) във всички грехове на света. Както знаем от дебелите учебници, в една организация ключова роля имат организационната среда и междуличностните отношения. Но вместо да се разрешат тези лични дрязги, в медиите с половин уста се коментира: "Ами, да, този не харесва онзи, но това всъщност няма значение за политиката на партията". Затова десницата е заприличала на орел, рак и щука.

Време е да се каже открито - гордиевият възел на десницата са междуличностните отношения. Може би ако беше само между лидерите, това би било по-лесно решимо. Но те за последните две-три години успяха с безсмислените си вражди да настроят един срещу друг и десните избиратели. Преди призивът беше „Който не скача, е червен". Сега вече се изроди в „Който не скача, е фракционер". Новият десен проект не може да се роди, без да се разрешат тези лични дрязги. Затова е време да последваме примера на чехите и да се обърнем към историята на синята идея, с всичките й недостатъци и да кажем: „Благодаря". А на лидерите, които не са готови да загърбят личните си отношения в името на нов десен проект, да кажем: „Довиждане".