Имплозия на политическото.
Неочаквано ниската избирателна активност. Дали хората са омерзени от унизителната царска лотария? По-важното е, че нямаше смислени алтернативи. До последния ден на изборите из София се щураха объркани хора, които се подпитваха: "Абе реши ли за кого да гласуваш?", и социолози, които ги мъмреха: "А ние сега как да работим?"
Редно е да поемем и нашата вина. Медийната интелигенция не успя да пакетира обърканите послания на партиите, да подреди битово-апаратните излъчвания до няколко големи, сериозни дилеми. Най-важната от тях ми се вижда тази между степента на либерално отваряне към глобалния свят и протекционистко затваряне - тя бележи политическия живот навсякъде днес. Парите, излети в тази най-скъпа кампания, тотално подмениха политическото говорене, а предпочитанието на една PR-картинка не е граждански избор.
И ето че парламентът се напълни с рекорден брой партии, приютяващи разнообразни стари и нови лобисти, клиентели, люспи. Представяте ли си какъв рекет ще настане в следващите години? Добавете към това твърде възможното разпадане на нестабилните молекули вследствие "прекупуване на депутати", както се изразяват познавачите. Е, възможно е Станишев и Сакс-Кобург-Гота да направят стабилна коалиция, но това значи вътрешни брожения, може би разцепления на тези формации и пъпкуване на нови партии рекетьори в стил Новото време. Представете си коалиции от три, четири, пет субекта!
Впрочем най-забележителното мнение, коeто чух off в изборната нощ, беше, че тази раздробеност на политпейзажа всъщност е в интерес на бизнеса, защото
така щяло да е по-лесно да се "влияе" на партиите
Ако питате мен, въпрос на живот и смърт за българската политика е да се въведе принципът на силно преразпределение на местата, при което малко предимство в процентите дават голямо предимство на депутати (тази система стабилизира властта след сходни на нашата хронични политически кризи във Франция, Гърция и другаде). Това е нещо различно от мажоритарния вот, за който плачат всички. Мажоритарно избрани кандидати биха имали ресурс да рекетират индивидуално и по този начин да направят парламента още по-нестабилен. Мажоритаризмът има друг смисъл - хората да се чувстват представени. А днес въпросът е
дали изобщо тази страна ще може да се управлява
Успехът на неофашистите от "Атака" беше нов български принос в историята на политиката: ако в Индия печелят киноактьори, а в Африка - племенни вождове, у нас видяхме как тв предаване се превръща в партия (да се готви Юлиян Вучков!).
Нещастието на гражданите, както обикновено, е шанс за изследователите на културата, които ще умуват върху ролята на техниката - кабелна телевизия, интернет - в разпалването на атавистични страсти. Забележете и сходството с НДСВ на миналите избори, което едва възникнало, два месеца по-късно спечели изборите. Не случайно същите хора, които гласуваха тогава за чудото на мълчаливия загадъчен цар, сега се преориентират към твърдата ръка на приказливия кабелен политик. И пак така не знаехме хората в листите тогава. Партия на шофьорите на таксита? Партия на неудовлетворените, изхвърлени от другаде? Социолози казаха, че избирателите й не са сред най-необразованите, което прави феномена още по-сериозен.
Радикални средства, прости решения, блясък в очите...
Не е само академично упражнение това да се определи дали "Атака" е крайно лява или дясна формация. Произходът на много от членовете й, свързан с Държавна сигурност, я праща по-близо до БСП. Съдържанието на посланията, езикът, символиката, психопатологията на лидерите я вписват в европейската крайна десница. Такъв беше Ищван Чурка в Унгария, който искаше да реши етническия въпрос, като чисто и просто изгони циганите. Такъв е Льо Пен във Франция - по-скоро сега дъщеря му, - който формулира етнонационалните привилегии като основен мотив на политиката си ("Французите с предимство").
Нека няма съмнения: партии с подобни виждания в Европа седят в крайно дясно, което поставя конституционната десница пред тежкия избор дали да влиза в коалиции с тях или не. На една страна - неофашистите на Фини в Италия и популистите на Хайдер, които са в съответните десни правителства, на друга - Фламандският блок, Датската народна партия, да не говорим за немските неонацисти, чието участие в политическия живот просто е забранено по закон. Социалдемократите си имат друг дерт - комунистите и разните още по-крайни левици, но там антиконституционните мотиви са други. Обикновено образувания като "Атака" са лидерски, а и лидерите обикновено са психически неуравновесени (гледахте ли пресконференцията?). Оттук крайно нестабилното движение на процентите - с изригвания докъм двайсет и нещо, после - разцепления, срив под петте.
Но в близките няколко години това няма защо да ни радва; нещо повече, ако се наложи да гласуваме пак наесен, което е доста вероятно,
"Атака" ще бъде на 25% и това вече ще е катастрофа
Слава богу, партиите на истаблишмента наложиха карантина над новата формация на тоталния рекет, преминаващ в тероризъм. След дотегналото ни до смърт "всички срещу БСП" идва време за един конституционен пакт на всички срещу крайната десница, а впоследствие и левица (нямам предвид безличния коалиционен партньор на БСП, а една бъдеща реална комунистическа партия). Колко хубаво би било, ако инициативата за това поеме непримиримият моралист Иван Костов!
Наред с това политиците трябва да чуят какво казват хората, гласувайки за "Атака". Антисистемните партии говорят езика, който хората разбират, и затова тяхната популярност нараства, когато политическият език загуби смисъла си.
Вземете смътните изказвания на г-н царя и Станишев - къде са, какво искат, с какво се различават един от друг, кога печелят и губят? Няма отговор. Спомнете си цинизма на г-н Доган в "Шоуто на Слави", според когото една сериозна партия трябва да има пари поне колкото една банка. И още: ще подаде ли оставка г-жа Михайлова, след като съсипа партията си? Може би трябва да я изнесат от кабинета като Берия, увита в килим? Или вземете наглото изказване на Софиянски, че макар София да е червена, тя си имала син кмет. В такива случаи европейската политическа практика е подаване на оставка - пример съвсем скоро ни даде Шрьодер.
Но не само отврата поражда феноменът "Атака":
за нея отдавна има ниша. Нямаше евроскептична партия у нас, а в процеса на интеграция има печеливши, но и губещи. Щом няма мейнстрийм партия, която да ги представя, появява се такава, която изхвърля всички бебета с водата и наместо по-достойно място в ЕС е готова да спре евроинтеграционните процеси. Същото е с войната в Ирак - щом никой, дори социалистите, не предвижда нормално, съгласувано изтегляне, ето ви ги гордите неофашисти, които с един масраф се готвят и за излизане от НАТО. Какво да кажем за ромския проблем? Ако няма общинска полиция и сериозни програми за заетост, идва ред за идеите на г-н Сидеров всеки да има право да застрелва проникналите в имота му. А какво да кажем за абсолютната безнаказаност на корумпираните политици, които вече за нищо ни нямат и свободно влизат и излизат от парламента? Щом политическата класа не може да събере кураж и да изолира поне няколко най-драстични случая, идва желанието за помитането й като цяло.
Въпросът с антисемитизма е най-мистериозната съставка на новия експлозив. Защо в една страна, където евреите, общо взето, са на почит, трябва да се нападат "чифутите" (младите дори не знаят тази дума!)? Вероятно това е нещо като таен знак за принадлежност към голямото неофашистко семейство; Вагнер вероятно е друг такъв знак, макар горкият композитор никога да не е подозирал, че ще бъде любим на простака Хитлер.
Смисълът на антисемитизма ми стана ясен преди години, когато четох интервюто на бившия дисидент и настоящ антисемит - писателя Едуард Лимонов. "Не че имам нещо против евреите - беше казал той, - ама знам, че там най-много ще ги заболи западняците." Така младежите в пубертета рисуват пречупени кръстове и фалоси по стените, за да докажат, че са големи и вече не се страхуват от мама.
Ако десните партии спешно трябва да заемат тази ниша, да отговорят на страховете на хората от глобализацията с конституционни средства, българската интелигенция трябва да се заеме с
кризата на идентичността, която "Атака" персонализира
Поражда я унизителното люшкане между патриотичните небивалици, които се разправят у дома, и отчайващото място на България в големия свят, което осъзнаваме, като отидем другаде. Десетилетното жонглиране с национализма (повечето ни съграждани дори не знаят, че тази дума има отрицателна конотация!), фолклоризирането на нацията, все по-бързите пренаписвания на историята... Понякога вирусите засилват имунитета, понякога организмът умира.
Прав е Дичев има диалектика -
когато всички сме отвратени и омерзени от политиците, идва отвратителният Болен Фашидеров ("отвратителното като такова", както би казал Кант).












, въпреки , че може и да ти е неприятно!
разбрах, че нищо притеснително няма в появата на поредната смешка в българския политически живот, навлякла този път маската на крайния национализъм. Жорж Ганчев
игаеше шут навремето, идеалното въплащение на абсурда в най-бурните години на прехода, и за малко (за около 2%) не отиде на балотаж на президентски избори. Ако Бойко Борисов беше направил партия вместо атакуващите, сега щеше да се говори за неговия успех, но поне щеше да е по-вероятно някой да го вземе на сериозно и да реши да състави правителство с него. След Жорж, Азис, Волен и Токмакчиев очакваме с нетърпение кандидатурата на Слави за наближаващите президентски избори, ще си го изберем като едното нищо (
)..
. На мен това ми прилича повече на клика отколкото на политическа партия. Митингите им са заредени с емоционалност и мощи популистки инжекции, допълнени от наошлайфания актьорски талант на Сидеров, който пенявейки се прави жалки опити да прилича на Адолф. А бе твърде малко политическо има в атакуващите за да вярваме в някакво тяхно политическо бъдеще. Но те освободиха някакво напрежение, някаква дълго акумулирана енергия на неудовлетворението и кризата на постсоциалистическата българска идентичност. 400 000 се разпознаха в тях или най-малкото разпознаха себе си в агресията на кампанията им, агресия, таена дълго и неуморно подклаждана от социалната несгода в страната. В този смисъл АТАКА беше адекватна реакция. Революционния принцип "да разрушим всичко, да си вземем нашето". Глупав принцип, доста неприложим и безсмислен в наши дни.
