Чрез стар приятел получих озадачаваща покана: представяне на книга в известен столичен клуб. Събитието бе много тежко, повечето лица ги бях виждал в новините. Двама министри, депутати от всякакви бои, предприемачи, банкери, манекени и манекенки, спортни, театрални и поп звезди, просто светски лъвове и мъници... Имаше и подбрани служители от фирмите на автора, негови учителки от гимназията, специално докарани от Русе, шефове и собственици на телевизии, група елитни столични хирурзи, чужденци с преводачки, журналистки от културни отдели - очевидно поканени, за да работят, както и всякакъв още свят, който така и не успях да разгледам.

Издателят на книгата и неговата съпруга, облечени като за сребърна сватба, ме хванаха за ръцете и ме заведоха при



виновника за тържеството



Оказа се много симпатичен човек, очевидно преуспял, по-млад, но и по-белокос, отколкото по телевизията. Въобще не се смути от небрежния ми вид, разтърси ми ръката и каза, че за него е чест. Повече ми се зарадва младата жена до него, в напреднала бременност и с много къса прическа - имала била всичките ми книги. На тази млада жена, официалната си приятелка, дебютантът бе посветил първата си стихосбирка. Тя (стихосбирката, не жената) имаше вид на луксозна бонбониера и дори миришеше приятно. Съдържаше много любовни стихотворения и нито едно като за пред хора. Голяма част от тях тържествено и монотонно прочете известен актьор, който преди години при случай изпълняваше и моите "неща". Като свърши, дойде да се здрависаме и рече: "На тия, да знаеш, коктейлите им са като за световно..." Оказа се прав. С коктейла се представиха добре.

Но защо ви разказвам това?

Никога не са ме възмущавали бездарници и графомани, които безкористно и от сърце "мъчат" поезията. Тя, както и изкуството изобщо, според мен е в безопасност от каквито и да са домогвания, от самозванци и от кандидати на славата. Никаква сянка не пада върху нея, нищо не полепва по чистата й дреха. Така че не изпадам в ярост, като видя



някой да посяга към перото

от ситост или всепозволеност



Нека пробва, сам ще се откаже. Пък и това не е от днеска...

Едно време например всички генерали съчиняваха мемоари. Самият аз дълго време си мислех, че генералска болест викат не на подаграта, а на мемоарите. Пишещите машини във военното министерство и в щабовете на армиите бълваха текст подир текст. По-можеше да откриеш генерал без лампази, отколкото без ръкопис. И онези от тях, дето имаха повече звезди, бяха и с повече книги. Директорът на едно издателство покровителстваше техните опити. Направо бе монополизирал бранша. Те се явяваха пред него с ръце по шевовете, той бащински ги гълчеше и наставляваше. Слушаха го безпрекословно, носеха му пушката по време на лов или му услужваха с хеликоптер да кацне на площада в родното си село.

Няколко млади поети преживяваха от генералските мемоари: достатъчно им беше листче с партизанския псевдоним на автора, на бойната му другарка, както и името на отряда, околията и няколко основни дати. Младите таланти получаваха за хляб и за водка, някои добиха и софийско жителство.

А генералитетът се отдаде на срещи с читатели и раздаване на автографи. На някои толкова им хареса, че се впуснаха в литературата за деца, един пък се зае със звуковата среда и стана първият генерал-езиковед и музиковед. Разтревожен, старият поет Ламар се бе изтървал пред наборите си в кафенето, че май ще трябва те пък да разгърнат бойните карти и да се погрижат за отбраната. Какво пък, повечето от неговата компания наистина бяха участвали във войната и наистина бяха мирисали барут. Какви времена бяха!



Даже генералите предпочитаха да са писатели



Сегашните генерали, изглежда, са от друго тесто. Или просто имат твърде много работа. Пък и днес писателското поприще не е чак такъв деликатес. Впрочем трябва да призная, че неотдавна четох книга, излязла изпод едно "генералско" перо. Изстрадана, страстна, добра книга. Стават и такива неща, но рядко: когато има дарба и сърце. Затова пък блудстването с изкуството се превръща в част от лукса на управляващите и новобогаташите. Странно е да го виждаш омазано от каймака на обществото. (Защото онова, което плува на повърхността на обществото, не според всички е каймак.) За едните е ясно: добил човекът повече пари и решил да си купи... "подагра".

Е, има, все пак, и нещо приятно в тези напъни. Значи и властта, и богатството не са чак толкова вседостатъчни. Значи и с власт и с богатство щастието не е толкова пълно. Значи и там, на техния си Олимп, на който местата са тъй сладко разпределени, нещо им липсва и никога няма да го получат!

Ако има нещо стъписващо, то е безразличието към обществения вкус, към критериите на обществото за художество, с което графоманите и лаиците от върховете поднасят своите опити. И апломбът, с който забравили приличието клакьори ги превъзнасят. Както и че същото това се повтаря и във властта: същата дарбица, същото самочувствие, същият аплауз, същият резултат.

Защото властта си е по-лесна от изкуството.

И ако с творчеството си не успяват да ни развълнуват и просълзят, с нея ни разплакват всеки ден.