Френският литературен критик Сен Бьов поддържал седмична рубрика в един вестник. В нея на воля разнищвал поредния писател, който имал нещастието да привлече вниманието му. Един от текстовете започнал така: "Обикновено пиша за писатели, но днес ще пиша за..." - и споменал името на днес забравено литературно величие. Далеч съм от мисълта да се правя на Сен Бьов, но в тази рубрика обикновено пиша за по-сериозни неща. Защо пък да не се освежим с нещо по-несериозно?
Mea culpa, mea maxima culpa! - "Моя е вината, моя е главната вина" - така католиците измолват прошка. Това ми хрумна, когато преди седмица гледах по телевизията демонстрациите на носталгиците, отбелязващи годишнината на революцията в Русия. Едно от най-смъртоносните събития на века. Не като замисъл - като изпълнение. Щото социалните идеи са добри. Но изкористени от елит, взел властта в името на демокрацията и братството и установил един от най-деспотичните режими, които досега поне познава човечеството.
Мислех си и колцина си дават сметка, че при добро желание "малкият лош българин" може и за революцията да е обвинен. Щото тя можеше и да не избухне, ако Първата световна война се бе развила инак.
Ще речете, този пък какво говори. Нали в историята "ако" е табу. Каквото се е случило, това се е случило. Останалото е ерес.
Е, нека за малко се поддадем на ереса.
През ХVII в. философът и природоведец, както биха казали някои радетели за чистотата на езика ни, Йоахим фон Лайбниц издигна идеята, че живеем в "най-добрия от всички възможни светове". Тя май хареса на историците, възпитани в духа на хегелианството. Само я попромениха - "живеем в единствения възможен от всички възможни светове".
В историята "ако" няма! Вбиваме го в главите на първокурсниците историци. Всяко съмнение в диктума е лаицизъм, профанизиране или дори опростачване на високата алабастрова кула на науката. Реалността ни е впримчила, хванала ни е за гушата, поставила ни е наочниците на безалтернативността и ние сме се вкопчили в нея с напразна надежда да я познаем, да я сведем до основни правила, които да сложим на лавиците на историческото моделиране, да ги затворим в затръшнатите чекмеджета на историческия процес. Смъртоносно сериозно се отнасяме към историята. Изсушаваме я. Хербаризираме я.
Заслужава ли тя подобно отношение?
Не мисля.
Все ми се струва, че тя е по-интересна, по-пълнокръвна, по-изпълнена с неизвестност, с неосъществили се вероятности, от представата ни за нея. Дали сериозността ни иде от националната психология, от почитта ни към миналото, преминала в пиетет, в преклонение, което не позволява и сянка от усмивка да набърчи лицето ни. Защо никога не се нахилваме, когато споменем миналото си? Трагично било.
Е, било е, но сме оцелели, тук сме, има ни.
А други, подавали толкова много надежди, остават само спомен. Къде е нашата хумористична книга за османското владичество, и то книга, в която да осмеем не само турците, а и себе си, нас самите, хъшовете например, защо не и Левски. Няма я сред историците. Няма я и сред писателите. Кой е написал книга като "Фатерланд", която представя Европа при победата на националсоциализма? По-близък ни е Азимов с неговата "Фондация", която ни предсказва и прекроява бъдещето. С научни методи, разбира се.
А миналото? Споделяме страховете на Оруел? Дали пък безсъзнателно не вярваме във фразата, че който владее миналото, владее бъдещето? И затова не искаме да го изпуснем от ръцете си. Искаме да го контролираме. Безалтернативно.
Защо французите се забавляват, подсмихват се на героите си, оплакват злощастната съдба на Орлеанската дева, но и убийствено подиграват обръгналата й девственост? И други го могат - ние не. Един-два опита има - "Краткосмешната история на България" на Николай Генчев да речем. Постановката на Александър Морфов на "Хъшовете". Не били убедителни.
Първите опити рядко са убедителни.
Интересът към историята чезнел.
Че как няма да чезне, когато каканижем едни и същи слова, разиграваме едни и същи ситуации. Не ви ли е скучно? На мен ми е скучно. Пълзим мравешки по дълбоко вдълбани пътечки, без да вдигнем поглед към небето. И въздигаме в закон собствената си неспособност да погледнем отвисоко и да видим, че земята е образдена с пътища, които можеш да поемеш - кеф ти на изток, кеф ти на запад.
Дали пък не чезне интересът към "нашата история"? Това, което "сериозните" историци броят за История с главна буква. А интересът към това, което наричам "чалгаджийска история" е огромен.
А ако се вгледаме в миналото си, ще видим случаи, когато нашето развитие, понякога това на околните, та и на цяла Европа е могло да тръгне по съвсем друг път. Ако сме взели друго решение. И Октомврийската революция е само един пример.
Каква щеше да е историческата съдба дори не само на България, а и на континента, и на столетието, ако през есента на 1915 г. София бе подкрепила затиснатите на тесния Галиполски полуостров съглашенски войски. Десет месеца след началото на войната не спряха пазарлъците между Антантата и София. Дипломатите бяха уверени, че едно нападение на българите в Източна Тракия ще е убийствено за турците. Поставени между два огъня нямаше да удържат нито Проливите, нито Цариград.
До какво щеше да доведе падането на турската столица?
Окупация на града от съглашенски сили и размахването му като магарешки трън под носа на руската ослица. Още през есента на 1914 г. англичаните го бяха обещали на русите. Но едно е обещание, друго е владение.
Сърбите щяха да останат във войната на южния фланг на Австрия. В Румъния бързо щяха да победят вперените в Трансилвания просъглашенски сили и да открият нов фронт срещу Виена. Венизелистите в Гърция щяха да надделеят над прогермански настроения крал Константин.
И най-важното, това щеше да даде глътка въздух на русите. През 1915 г. в миналото бе останала, доколкото въобще я бе имало, патриотичната екзалтация от първите месеци, когато по стъгдите продаваха цветна картичка на казака Козма Крючков, нанизал на пиката си петима германци. Щото се оказа, че русите с това се биеха - с пики, а германците - с оръдията на Круп. Хора в Русия бол. Оръжието не стигаше. Та затова прословутият победител на австрийците в Галиция през 1916 г. генерал Брусилов атакуваше в три вълни. Войниците от втората чакаха да падне някой от другарите им, за да поемат пушката му. После идеше ред на третата. Пирамиди от трупове.
А в Англия и Франция заводите бълваха пушечни и топовни стволове, патрони и снаряди. Само че как да стигнат до Русия? Най-краткият път бе през Проливите. Турците ги затвориха. Пътят през Северно море бе дълъг, несигурен, ледоход го затваряше през зимата. Пък и съюзниците искаха да им се плати. Съюзът си е съюз, а сиренето е с пари. Готови бяха да приемат зърното на Украйна.
Веднъж Проливите под съглашенски контрол, корабите, натоварени с оръжие, лесно щяха да стигат до Одеса и Новоросийск. Оттам щяха да товарят зърното за Западна Европа.
Руските поражения щяха да намалеят.
Общественото недоволство също. Голямата война щеше да свърши по-скоро. Дали щеше да избухне революция? Дали щеше да приеме формата, в която я знаем? И оттук как щеше да се развие цялата европейска, а защо не и световна история през ХХ в.? Че марксизмът, в неговия ленинско-сталински вариант победи само в една страна. И то с огромни усилия, поради подценяването му в началото, поради умората на победителите от прекалено дългата война.
Та българската намеса във войната на страната на Антантата можеше да се окаже пословичното камъче, което да наклони везните. Но "малкият лош българин" избра Централните сили.













