"Само ти, солдатино чудесни,
всичко снесе на плещи си здрави,
само ти, юнако неизвестни,
нас спаси, България прослави!"
Иван Вазов (в памет на тържественото посрещане на нашите войски в София на 14 декември 1885)
Отива си в миналото - поне такава, каквато я знаем - една от институциите, които традиционно са крепили българската свяст, българското самочувствие. Българската наборна армия.
Не че самият аз изпитвам особена симпатия към нея. Две години и два месеца в редовете й, контактът с офицери и старшини тогава доста направиха, за да ме превърнат в пацифист.
Но независимо от моите лични чувства, армията винаги е била един от темелите на държавата ни. И то наборната армия. Армията на народа. Тази армия, която знаеше, че като защитава себе си, семействата си, защитава държавата. Държавата защитаваше опълчението при Крум, когато разби нахлулите войски на Никифор. Държавата защитаваше при Самуил, когато току речи всяка година българите се вдигаха, за да отбиват нападенията на византийците. Държавата защитаваха смелчаците на севаст Огнян, който в последните й дни остави на една стръмна канара в Балкана прочутия надпис: "Аз, севаст Огнян бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах цар Шишман".
През турско армията, българската армия бе
символ на надеждата за българска държава
Та затуй каяфетът на хайдутите, които и не помисляха за възстановяване на държавата и редуваха нападенията над изедници с въртенето на възпятото в народните песни чеверме, бе пищен, но пъстър. А легистите на Раковски, четниците на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, на Христо Ботев, въстаниците през април 1876 г. съзнателно търсеха униформата. За тях униформата бе армия. А армията значеше независима държава.
След Освобождението армията бе силна с това, че изпълняваше национална мисия. Тя модернизираше младите българи. Социализираше ги. Ограмотяваше ги. На селянчетата, които най-много бяха хвърляли любопитен поглед към широкия свят от околните рътлини, даваше да разберат, че отечеството им е много по-широко от селската мера. То затова и сладките приказки за службата си оставаха любима тема за разговорки в кръчмата, далеч след армейските години. И побелелите вече някогашни наборници с умиление и странен мазохизъм си спомняха за свирепите фатмаци. А "наборът" беше свещен гост в селото на другаря си. Войните успяха да им покажат, че обучението им е било вярно. С цветя ги посрещаха българите в Тракия и Македония през Балканската и Първата световна, през Втората световна война.
Държавата успя да възпита своите войници
Наложи строга дисциплина. Затова шопите умираха без протест в окопите пред Чаталджа. Знаеха, че макар и на стотици километри от домовете си, бранят общото отечество. Но същите тези шопи, няколко години по-късно отказаха да прецапат Дунав и да се бият с румънците. За тях отвъдната равнина вече не бе България. Това разбираше и цар Борис III. Той се гърчеше, но българска войска на Източния фронт не прати. Затова имаше успех и антивоенната пропаганда на част от земеделците и традиционните партии в края на 1944 г. Логична бе мисълта в съзнанието на войниците - царят не ни прати в чужбина, сега чий ще го дирим в Унгария.
В масовата представа
армията и държавата бяха едно
Затова бе и толкова силно недоволството, когато Ньойският договор наложи на България платена, а не наборна армия. Не толкова, задето щеше да излезе скъпо. А защото прекъсваше връзката между народ, армия и държава.
След Втората световна война пред новата армия вече нямаше национална мисия от този тип. Отмина времето на локалните конфликти. България волю неволю стана страна в световното разделение. Един от резултатите бе горчивото съзнание, че от нашата армия вече не зависи нищо. Важни бяха великите сили. Войниците от моето поколение вероятно си спомнят как ни втълпяваха, че нашата задача е да задържим час-час и половина турците. Докато долетят русите. Deus ex machina. В нашия случай "Радецки пристигна с гръм". Оттук и нарастващото неверие и цинизъм. С което не искам да кажа, че армията винаги преди това е била обект на възхищение. Левичари в началото на ХХ столетие ненавиждаха обичая на младите офицерчета да влачат краищата на калъчките си по калдъръма и да хвърлят искри. Най-малкото, защото привличаха погледите на местни хубавици. Любима тема на сатиричните списания бе стремежът на офицерите да намерят повелената им от заповедите на военния министър богата зестра, та да живеят в охолство. Неприязън раждаха високите им заплати - парадоксът е, че те никога не са били толкова високи, колкото са сега в сравнение с дохода на голяма част от населението. Да не припомняме разказите на Стаматов. Но въпреки всичко държавата съумя да запази престижа на армията. До Втората световна война. После - съумя да вдъхне неприязън към нея.
Струва ми се, че липсата на национална мисия предопредели и равнодушието, да не кажа неприемането на хората от моето поколение. Показността, изпълнението на формални критерии, външното поддържане на дисциплина заради самата дисциплина - всичко това караше всеки разумен младеж да се отдръпва в себе си и да възприеме популярния лозунг:
"Карай да върви, службата тече"
Сега сме при логичния завършек на тази ситуация. Институцията изчерпа присъщите си функции. Разполагаме с армия, която знае, че национална мисия за отбраната на самостоятелността на страната на практика няма. По-скоро има своего рода квазиполицейски сили. Които се разполагат в различни краища на света. Където ни кажат. Както точно каза снощи президентът Първанов, за това имало "политическо" съгласие. За "национално" и не споменава.
Български войници в Босна. Български войници в Косово. Български войници в Ирак. Български войници в Афганистан. Пращаме фрегатата "Дръзки" към Ливан. Май единствената ни. Значи не ни е нужна в Черно море. Напомня стария виц как албанската комунистическа партия искала да подпомогне братския виетнамски народ в борбата му против американската агресия. Министърът на отбраната първо предложил да изпратят един танк, после - два. Накрая Енвер Ходжа отсякъл: "Дай да пратим и трите".
Как ли ще пишат бъдещите историци? Сега ние славим българските победи при превземането на Одрин. Дали пък те няма да редят развълнувани слова за геройствата на професионалните ни войници при превземането на Кандахар? Или на Херат?
По телевизията вървят рекламни клипове за наборни войници. Обещават им екскурзии в далечни страни. При това, платени с парите на българския данъкоплатец. При това - добре заплатени за самите участници. Не са случайни намеците за подкупи, за да се добереш до мисия в чужбина. А патриотизмът къде остана?
"...ала ти, войнико невенчани,
горди сълзи правиш ме да рона!
Плача, кат ви гледам, братя прости,
така бледни, дрипави и прашни. . ."
Поете, поете, какво ще напишеш сега, когато посрещаме завърналите се от Афганистан?
Както казва една мой приятелка - скоро поименно ще познавам цялата българска армия!















