Навършват се (на 4 декември) 110 години от рождението на един необикновен българин. Неговата необикновеност се състоеше в това, че той беше просто българин, винаги българин и само българин и не обвързваше това с никакви условия, не го приспособяваше към никаква идеология, не го комбинираше с изгода, конюнктура или настроение, както, за жалост, отдавна е присъщо на мнозинството по-практични и от туй... по-обикновени българи. По тази причина той бе загадка за купища съвременници, изнервяше ги, причиняваше им неудобство и може би дори сърбеж. Един непримирен човек винаги съсипва комфорта на околните.

Животът на Георги Ст. Георгиев премина в борба. В борба за обединението и целостта на България. И после - в борба за защита на българския език. Днес, когато



и двете борби са печално изгубени,



съдбата му ми изглежда още по-бляскава и завидна. Той има щастието да се посвети и да изпълни своето посвещение. Той успя да устои идеята си и никога не позволи да бъде отклонен. Той не направи компромис с предназначението си и с идеалите на своето поколение. Понякога си мислех, че е минал през изпитанията като благородно, съвършено полирано острие, без дори да бъде одраскан. Но това бе заблуда. Раните му бяха неизброими.

Студент с един семестър, подпоручик от ШЗО, той е изпратен в знаменитата Първа софийска дивизия и при атаката на Кубадин картечен куршум пронизва гърдите му до самото сърце. Хирургът, който го спасява, възкликва: "Какъв красив изстрел"! С това, почти смъртно ранено сърце, изкарва цялата европейска война. Води ротата си под куршумите. Участва в повече от 20 патрулни нападения (разузнаване с бой, в което се включват само доброволци, адът на войната). Бяга от заложничество (230 километра за 11 денонощия) и гази ледени реки. С това сърце се бе превърнал в легенда за участвалите във войната набори, върху него бе закачил трите ордена за храброст, два от тях - златни.



С това сърце бе преживял и надмогнал



покрусата от неправдата и крушението на националния идеал, отхвърлянето си от литературния свят, цензурата, премълчаването, забраната. С това сърце надвиваше старостта, самотата, позорната (за обществото, което го бе обрекло на нея) нищета.

Книгата му "Един от Първа дивизия" се превръща в бестселър на изранената българска душа. За 7 години претърпява 5 издания. После е негласно забранена: разказва за победите над руснаците в Добруджа, а това Големият брат не може да преглътне. Невъзможно е да се намери и в библиотеките - там, където не е унищожена или заключена, тя е открадната от страстни почитатели. Осемнадесет години не напечатва нито ред. Когато през 1960 се появява знаменитата му студия "В защита на българския език" (сп. "Септември", кн.12), тя има ефекта на експлозия в обгърнатото от немара общество. Читателят си спомня горещото перо и неукротимия нрав на стария воин, а с неговата ерудираност, перфекционизъм и безразличие към номенклатурните имена занапред ще се съобразяват всички.

Познавах Георги Ст. Георгиев в залеза на живота му. Студената му любезност внушаваше страхопочитание.



Крещяща бедност го отличаваше от всички



Самотен, непригледан от никого, той обитаваше гарсониера в предградията, излизаше из града в дълго протрито палто и, според мен, полугладен. Беше извън конююнктурата и печелеше оскъдно. Пишеше в името на истината и точността, посочваше грешките и непълнотите на енциклопедии и речници, сриваше сбъркани публикации, громеше измислици и полуграмотност. Хапливият му тон бе непоносим за подвизаващите се в печата печалбари и самозванци, не бе предпочитан сътрудник на редакциите. Не търсеше любов, нито отплата за ратния си и граждански подвиг, трудеше се честно и скрупульозно. До края бе отдаден на последната си творческа задача: разкриването на българското присъствие - и дори само на българската следа! - в сложния свят на ХХ век.

Той съвсем не бе някой Македонски, пропуснал своя Гредетин. Бе по своему щастлив, горд и осъществен - в хармония с дълга си. В есето "Слово за дълга", един от най-разтърсващите апокрифи на тоталитарното време, изградено около вътрешното мото "Дългът - това е човекът", Георги Ст. Георгиев пише: "Щастието е в самите нас. То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство,



дългът е превъзходство,



дългът е победа."

Друг е въпросът как времето и обществото третираха този необикновен гражданин. Мисля, че те (по обичая си) го наказаха предостатъчно за приноса и жертвите му. Речниците и енциклопедиите, които той атакуваше без прошка за немарливост и незнание, взеха своя злопаметен реванш - няма го в нито един от тях. Даже снимка не успяхме да открием за новото издание на "Един от Първа дивизия".

Повече от четвърт век е в земята (почина през януари 1980), а празнотата, отворена от смъртта му, остава. Такива мъже вече не се срещат, подозирам, че може би и не се раждат. Самодоволството, демагогията и безродието не срещат съпротива и контраст. И все пак, нещо ме кара да си мисля, че всяка подобна отдаденост и посветеност, както и свръхчовешкият заряд на такива личности по някакъв начин неизбежно въздействат и на бъдещето.

Изобщо не вярвам, че без техните енергии то ще може да се състои...