Ако някой се съмнява, че българите и македонците са едно и също, поне в НАТО вече няма колебание. От 37 държави, които участват в натовската мисия в Афганистан, само България и Македония отговориха напълно на очакванията му - те се съгласиха както да изпратят повече войски в Афганистан, така и да оставят чуждото командване да решава какво да ги прави. Отпадат националните ограничения, сведе ни решението военният министър Веселин Близнаков. Талибаните веднага го поздравиха, като заявиха вчера, че очакват с интерес нови мишени.

Такава двойна храброст никой друг не показа на срещата на високо равнище на Алианса в Рига, което означава само едно: че в гърдите на българи и македонци тупат едни и същи лъвски сърца. България е член на НАТО, а Македония като кандидатка взема пример от нея. Испания даде вид, че иска да мери ръст с двете най-смели държави, обаче в крайна сметка се съгласи само да увеличи контингента си, без да се намесва в кипящия Южен Афганистан. Тя обеща да предостави допълнителни вертолети, но ако изпълняват транспортни, а не бойни задачи.



Къде са другите



в някогашния монолитен военен блок? Свиват се и се помайват, откакто организацията се изправи пред най-кръвопролитната си мисия в своята 57-годишна история. В Афганистан, който изведе Алианса от евроатлантическите му граници, НАТО помириса барут в бойна, а не в учебна обстановка. Американците първи се хвърлиха в битката през 2001 г., когато ги заболя от атентатите в Ню Йорк и Вашингтон, но пет години по-късно казаха, че си имат много друга работа в Ирак, и отстъпиха терен в най-смутните афганистански райони на съюзниците си от НАТО. След като от съчувствие и съюзническа солидарност за първи път бе задействан чл. 5 от Североатлантическия договор, те нямаше как да откажат участие, но започнаха да си правят сметки как да минат по-тънко - и финансово, и логистично.

НАТО заложи честта си в Афганистан, защото трябва да докаже на терен, че след края на студената война става за реална военна работа, а не само за щабни учения и бутафорни маневри. И естествено натискът от командването е много силен. Генералният секретар на Алианса Яп де Хоп Схефер не спира да повтаря: "Победата в Афганистан е възможна", но думите му звучат все повече като заклинание, а не като боен призив.

Как да си обясним решителността на България, сравнена с неохотата на другите? Има



два възможни отговора



Първо, никой не може да се мери с нашия кураж. Второ, нашата гъвкава дипломация се огъва под външен натиск. Германия се спотайва в по-спокойните северни райони на Афганистан и обещава да се намеси на юг само в критична ситуация. Франция се е окопала в Кабул и предлага да обсъжда една по една всяка заявка за намеса в боевете. Тя настоява да се създаде "контактна група" (за да не се среща лице в лице с талибаните). Италия приглася и на двете. Трите държави имат солидни военни възможности, но и достатъчно сили да се опъват, когато някой пробва да извива ръцете на дипломатите им. На юг заедно с американците се сражават британци, канадци и холандци, но търпението им се изчерпва. За разлика от тях талибаните уверяват, че могат да карат така още 20 години. Никой не се съмнява.

Трудно е да се намери логична причина защо България показва такова усърдие точно в най-неподходящия момент. Затова трябва да се гадае. Може би тя има да си връща



дълг към Запада



и сега е настъпил падежът. Като влиза чрез НАТО, а скоро и чрез ЕС в света на богатите, тя получава възможност да взема. Разбира се, не пари, както се видя от членството в Алианса и от перспективите за първите години членство в ЕС. Брюксел замисля в момента механизъм, чрез който да отстрани недостатъците на България, заради които я критикува и заплашва с предпазни клаузи. Важен елемент на този механизъм ще бъде изпращането от европейските държави на полицейски специалисти, които да играят ролята на наставници на безпомощните пред организираната престъпност наши полицейски служби. Получава се нещо като преливане на човешки ресурси за обща полза. От нас войниците, от тях - полицаите. Който с каквото може - участва.