Доц. Георги Лозанов е завършил философия в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Ръководи катедра "Печат и книгоиздаване" към Факултета по журналистика и масова комуникация в СУ, чете лекции по теория на културата, пресфотография, книгата като медиа. От 1997 до 2004 г. бе председател и член на Съвета за електронни медии. Председател е на Управителния съвет на Българската медийна коалиция.



- Възпитателният проект, който обществото очаква от училището, е в криза. Това проблем на училището ли е, или е резултат на грешни очаквания от него?

- Най-лесно ми е да кажа и на двете, но по-скоро е на второто. Отдавна твърдя, че драматичните прояви на насилие и на агресивна сексуалност в училище, които сега влизат в дневния ред на медиите, са болезнен знак за края на патриархалния модел в България. Този, на който разчитаме от Възраждането, а и от преди това, да ни пази от нас самите, да нормализира междуличностните отношения, да гарантира покорството на децата. Разчитаме той да конструира социалния свят на основата на традицията, според която родителите решават вместо децата си, а училището "по условие" буди респект и страхопочитание. Това е модел на поколенчески и институционални йерархии - подчиняваш им се, независимо дали ти харесва или не. Въпрос на възраст. Когато сам станеш възрастен, на теб ще ти се подчиняват. Да не говорим пък, ако станеш даскал - в далечната перспектива на модела даскал и възрастен са едно и също. За новото виртуално поколение просто вече не е така. Това разпределение на ролите е отменено. Не революционно - с конкретна дата и извършители, някак между другото, но необратимо.

- Има ли нов модел, който да се настани в училище на мястото на патриархалния?

- Няма. Първо, той и без това е труден за разпознаване, защото за разлика от патриархалния не йерархизира живота по прост начин. Не само не е достатъчно да имаш бели коси или дълга показалка, за да си авторитет, но въобще авторитетите са под съмнение. И второ, не искаме да повярваме, че самият патриархален модел си отива. Плашим се да си признаем края му, чувстваме се безпомощни и ограбени, преживяваме неговия край като край на детството въобще. И то наистина е така, поне на една представа за детство, според която, особено в балканския й вариант, майката и бащата бдят над детето като над птиченце в гнездо, хранят го в човчицата, а срещу това то трябва да ги гледа със зяпнала уста. Децата са превърнати в група в неравностойно положение: грижиш се за тях, но за сметка на това ги лишаваш от право на собствена воля, изключваш ги от социалния свят и ги представляваш. Те се нещо като изключено малцинство подобно на ромите или турците, само дето си нямат своето ДПС. Но малцинството на децата отдавна се е разбунтувало. И в най-добрия случай чака първа възможност просто да си вземе куфарите и да напусне патриархалния свят на разнежените деспотични възрастни.

- Излиза, че кризата и в семейството, и в училището има общ корен?

- Разбира се, защото е криза на модела, на матрицата. Самото класическо семейство, може би срещу нашите желания, но със сигурност с наше участие, бавно се превръща в музеен експонат. Както и добрият стар строг даскал. Който раздаваше финално правосъдие от името на знанието. Най-малкото децата вече имат алтернативен източник на знание и вместо на буквара се доверяват на интернет, където йерархии и съответно авторитети няма.

Родителите са обезпокоени, че не разбират какво става с децата им и няма как да разбират, докато ги наблюдават през патриархалната представа за детство. А учителите са сърдити, че учениците не ги слушат, и търсят нови педагогически средства, с които да укрепят старата си власт. А те никога повече няма да ги слушат в смисъла на предварително гарантираното подчинение. Единственият шанс да се възстанови диалогът между поколенията е младите да участват в него, за да реализират волята си, а не за да бъдат санкционирани.

Същото е валидно за националната идентичност. Тя няма как повече да се нарича с ужасната дума българщина, която дори чисто звуково внушава някаква космата репресивност и травматичност. С влизането ни в Европейския съюз българи ще останат само онези, които го искат - като персонална воля, като радост и удоволствие. Идентичност, но не по "по задължение", под поколенчески, институционален, обществен или какъвто и да е друг натиск. Наследената от Възраждането идея, че националната принадлежност е колективен дълг, е свършена. Отстъпва място на мултикултурната идея за идентичността като лично право.

- Това опира до другия училищен проект в криза - патриотичния. Той се крепи основно на обучението по литература и история и обществото постоянно се чуди защо децата не оценяват едно или друго национално произведение.

- Нека се завъртим в този омагьосан кръг. Докато училището се опитва да остане в партиархалния модел, трябва да има някаква репресивна идеология, която да гарантира властта на възрастните над младите. И единствената оцеляла идея, край другото и заради политическия популизъм на прехода, е националната. Кой смее да възрази, когато му казват строго, че негов дълг е да пази националните интереси, родината си, макар и никой да не я заплашва? Детето от рано - чрез литература и история - започва да бъде санкционирано за това, че хипотетично не иска да изпълнява дълга си. Скритата задача на патриархалното образование е да внушава идеологическа вина към предците, били те хайдути или партизани.

Неслучайно патриархалният и социалистическият модел съвпадаха по един гротесков начин. Държавата беше едно голямо семейство, а поданиците й - деца, които трябва да папкат и слушкат. Тогава народът прозорливо наричаше първия й ръководител Тато, а сега неговата внучка често се изказва как за да защитим децата си, трябва да ги ограничаваме и санкционираме.

И всичко това в глобалния свят, където идентичността - от сексуалната до религиозната, от мястото, където ще живееш, до езика, на който ще говориш - не е предварително дадено, а е въпрос на личен избор, т.е. на индивидуална свобода. И ако българското образование не успее да се включи в тази глобална тенденция на либерализация, поколенческите разминавания ще стават все по-драстични, младите ще се превръщат в социален "анклав".

- Но ако приемем правото на личен избор на ранна възраст, следва ли училището да се откаже от възпитателната си роля?

- Не. Въпросът е как възпитаваш. Възпитаваш в равнопоставен диалог, не възпитаваш в предварително йерархическа привилегия. Ако възпитанието значи включване на младите в една или друга ценностна перспектива, цената е да ги убедиш. Затова твърдя, че децата са по-добри възрастни. Те влизат в играта сега и не са натоварени с куртоазия към авторитетите.

А и като цяло има хиперболизиране на идеята за опасност. В какъв смисъл е опасен социалният свят за децата? Опасен е например заради дрогата. Само че тя не е проблем на децата, а на това разпространителите на дрога да са в затвора. Нямаме право да превръщаме проблемите на възрастните, насилието между тях в проблеми на децата си и да се опитваме да ги решим, като ги санкционираме. Помня, когато се случи трагедията с "Индиго", какви бяха реакциите - вечерен час, няма да пускаме децата по дискотеките, направо да ги затворим и пр. А защо просто не направим дискотеки, които не се срутват? Сега пак - за да не се случват трагедии в училище, децата да ходят с придружител. А защо не направо с милиционер? Или пък да сложим психолог до всяко дете. Това е такава смешка - като че ли по предпоставка децата са на прага на психическия срив, на лудостта. Аз мисля, че по-скоро до възрастните трябва да сложим психолог, защото те са далеч по-неадекватни в патриархалните си претенции. И далеч, далеч по-големи насилници. Целият преход, разпределението на благата в него е една "икономика на насилието". И то най-често между възрастни, които иначе нежно обичат майките си и родината си.

- Тези дни бе представено изследване, според което децата поставят парите и властта на последните места в класацията си на ценностите за сметка на семейство, приятели, личен успех. В представата на възрастните за децата обаче пари и власт фигурират на челни места. Това бе изтълкувано като приписване на децата на отношение към живота, което самите възрастни имат.

- Възрастните се опитват да кажат, че нищо особено не се е случило. Че децата приличат на тях, споделят собствените им амбиции и приоритети и всичко може да се продължи по старому. Макар че за себе си едва ли биха признали, че са сребролюбиви. Защото в патриархалния свят се шири викторианско лицемерие. Създаваш пред обществото видимост, че спазваш йерархиите, а зад гърба му даваш воля на нагоните си. Въпросът е само децата да не разберат. Когато те влязат в стаята, се слага пръст на устните. Мисля, че пак е време Канал 1 да пусне филма на Николай Волев "Да обичаш на инат".

- На предна позиция в тази класация на споделяните от децата ценности излезе и човечността, а напоследък ставаме свидетели на крайни прояви на точно обратното.

- Тези случаи не бива да се приемат за норма на детското поведение. Това са абсолютно инциденти, злокобни прояви. Те са само симптоматика за ценностно насилие, произтичащо от опита да се "претопля вчерашният обяд", да се реанимира патриархалният деспотизъм, да се пробутват фалшиви героики и носталгизми. В определени точки и само на ниво симптоматика ценностното насилие ражда в отговор реално насилие. Тук и на медиите им предстои дълъг път в темата, защото, когато просто се отразяват подобни случаи в жанра на черната хроника, скритото послание е: "Това е нещо чудовищно, ето какво се случва, когато патриархалният модел се разпада". Аз бих казал обратното - ето какво се случва, като се опитваме да реставрираме този разпаднал се модел. Ето какво се случва, като продължаваме да показваме на децата един призрак още щом се появят на социалния терен и ги възпитаваме с носталгия по килийното училище.