Най-после чухме точната дума: вето на Европейския съюз над всякакви по-нататъшни отношения с Либия . Казал го е външният министър Ивайло Калфин, но имам чувството, че най-после политическата класа излезе от летаргията си и е единодушна по отвличането, ако използвам израза на кмета Борисов, на нашите сънародници от диктатурата в Триполи, осъдена и впрочем признала наскоро взривяването на пътническия самолет над Локърби.

Сега много важно е да се отървем от мухльовщината, с която не само сме известни, но която ни забърква на няколко пъти в еднотипен сюжет: Георги Димитров, Сергей Антонов, сега - медицинските сестри. Малка и безпомощна страна, в подлизурски отношения (в първия случай - на комунистическата партия, в другите - на държавата) с някаква свръхсила се използва за международен шантаж на въпросната свръхсила, при минимални рискове за организаторите и широки маржове за маневриране. Цялата история с тихата дипломация на Надежда Михайлова и Соломон Паси единствено изразява тази безпомощност, в стил „да се снишим, докато мине бурята". Впрочем, ще има ли парламентарна комисия за изясняване вината на българските правителства по този случай? Много се надявам.

Във всеки случай за първи път имаме ход - не просто кулоарно приплакване на един или друг член на съветското политбюро, а публичен, институционализиран ответен удар. Отсега трябва да е ясно, че България ще налага вето над всичко, свързано с Либия, в Евросъюза и то не само като условие нашите заложниции да бъдат освободени. Условия трябва да бъдат също провеждането на независим процес за мъченията над сестрите, както и връщането на либийския дълг към България. Щом Кипър може да спре интеграцията на така важна за Съюза страна като Турция, щом Полша може да сложи прът в отношенията с Русия - може и България да не бъде непременно „конструктивна" и „безпроблемна". Този път имаме пълната подкрепа на европейското обществено мнение, на което иначе не сме най-любими. Качваме се на голямото поле на световната политика и, моля, нашите управници да почнат да се държат подобаващо. Скандалът е консумиран, никакви оправдания повече няма, оттук нататък - на война като на война.

Нека обърна внимание и на ефектите, които има върху цялото това развитие нашето услужливо съучастие в Ирак и другаде. Непрестанно ни го изтъкват като коз за решаване на проблема, но то е донякъде и негова причина, доколкото напрегна отношенията между нашия свят и исляма. При това мисля, че решението няма да дойде от САЩ, тъкмо напротив: те сега са принудени да флиртуват с доскорошната „ос на злото" (Сирия, Иран) само и само да се измъкнат от безумната каша, която забъркаха. Да скъсат с Кадафи точно сега - не ми се вярва. Не дай боже, можем да платим и по-висока цена, ако утре гръмне някоя бомба.

Това, което подчертавам тук, е, че за разлика от флуидната „коалиция на желаещите", от която не получихме нищо друго освен ковчези и потупвания по рамото, в ЕС ние имаме права и сега е момента да ги използваме. Това ще даде и ясна представа на българските граждани за какво точно се мъчихме с всички тези реформи и преговори и ще увеличи неимоверно подкрепата за ЕС.