|
| Българската атомна електроцентрала не е от чернобилски тип, но невежи й лепнаха такъв етикет и европейските политици набързо й лепнаха присъдата |
През последните 15 години почти всяко правителство в някаква степен си оправяше политиката за сметка на централата, като за целта режеше от нея парче по парче. АЕЦ "Козлодуй" бе най-употребяваната българска девизна стока, с която, колкото повече се търгуваше, толкова повече се качваше цената й.
Да се върнем към
първите години на демокрацията
Когато новите прогресивни сили търсеха опорни точки в отричането на старата система, сложиха в кюпа и АЕЦ "Козлодуй". Еколози с разнородна политическа окраска предизвикаха протести срещу централата, защото като съветско наследство била опасна за страната и целия Балкански район. Други пък в напъните си да бъдат просто забавни проверяваха реакциите на народа с телевизионна "партенка", че "Козлодуй" е гръмнал. Стана голям майтап и не е важно колко хора се вързаха. Важното е, че безопасността на централата бе поставена във фокуса на общественото внимание, и то с посланието, че би трябвало да се тревожим. Четири-пет години след катастрофата в Чернобил подобно предупреждение звучеше сериозно и създаването на обществено напрежение постигна поне едно - замразяване на проекта за АЕЦ "Белене", въпреки че нито бъдещата централа, нито съществуващата са от чернобилски тип.
Сметките на нашите пишман "зелени" да натрупат политически актив за сметка на АЕЦ обаче излязоха криви и това личи от факта, че сега никой не очаква на предстоящите европейски избори нашата страна да изпрати евродепутати в групата на зелените в Страсбург. Народът няма да си направи труда да ходи до урните заради политици, които агитират срещу АЕЦ "Козлодуй". Даже се наблюдава обратната тенденция - сега всички политици се кълнат във вярност към родните реактори.
Употребата на централата за вътрешнополитически цели бе катастрофално за инициаторите, но техните вайкания стигнаха до чужди уши. През 1991 г. покойният вече океанолог Жак-Ив Кусто прелетя над Козлодуй и без да кацне, отсече, че централата е опасна. Западът още не бе й направил никаква проверка, но
пристъпи към издаването на присъда
През 1992 г. въз основа на оценките на МААЕ групата на най-развитите държави Г-7 прие класификация за действащите ядрени реактори в света и ги раздели на три групи. Първата включваше реактори, които не отговарят на съвременните изисквания и по онова време не можеха да се осъвременят на разумна цена. Те трябваше да бъдат затворени преждевременно. Към тази група бяха причислени четирите малки блока на АЕЦ "Козлодуй", които са от типа ВВЕР-440/В-230.
Това бе политическо решение, което се нуждаеше от експертна подкрепа. В централата вече работеха френски и германски специалисти, които трябваше да определят степента й на безопасност. През зимата на 1993 г. Франция и Германия поискаха да бъде спрян най-старият - първи реактор, за да бъде взета проба от вътрешността му. Дошлото по това време правителство на вече покойния Любен Беров отказа, защото имаше риск страната да усети недостиг на ток точно през студените месеци на върхово потребление. Париж и Берлин предложиха за компенсация доставка на електричество и сбъркаха, защото енергийната мрежа на България не бе свързана със западноевропейската.
Беров обаче не се възползва от грешката им, за да покаже как Европа действа повърхностно и прибързано, когато става дума за "Козлодуй". Той спря реактора напролет и от вътрешността му бяха остъргани метални проби (тамплети). Западните специалисти бяха изумени колко са здрави. Оказа се, че руснаците, които в средата на 60-те години не са били уверени колко ще бъде издръжливостта на подобен реактор, са го преосигурили с двойно повече стомана от необходимото. А и желязото тогава беше евтино.
Реакторът си бе годен, но започнаха разговори за контролните системи, които били остарели. Беров направи втора грешка. През 1993 г. се съгласи правителството да подпише споразумение с Европейската банка за възстановяване и развитие за извеждане от експлоатация на първите четири блока на централата до края на 1998 г. срещу отпуснатите от фонд "Ядрена безопасност" 24 млн. екю безвъзмездна помощ. Едва ли можеше да се измисли по-скъпа "безвъзмездна помощ".
Споразумението бе толкова абсурдно,
че правителството на Иван Костов се опита да го предоговори. Той обаче бе в неизгодна ситуация. България вече бе похлопала на портата на Евросъюза и се надяваше да влезе в пакета на 12 страни от Петото разширяване на ЕС. Освен това тя настояваше да получи безвизов режим още в началото на присъединителните преговори. Пазарлъкът вече бе налице и централата бе на тезгяха. Въпросът бе само по кое време колко да се реже от нея. През ноември 1999 г. Костовото правителство и Еврокомисията подписаха т.нар. Разбирателство, според което 1-ви и 2-ри блок да бъдат затворени до края на 2002 г., а до края на същата година да бъдат определени и датите за извеждане от експлоатация и на 3-ти и 4-ти реактор.
Костов жертва от централата два реактора, срещу което получи възможност да се похвали, че е дал на българите безвизова европейска перспектива. Той бе сигурен, че ще получи нов мандат и си остави за по-късен пазарлък още два реактора. За изненада дойде правителството на Симеон Сакскобургготски, което се възползва от остатъка. През есента на 2002 г. се водеха преговори с ЕС по глава "Енергетика" и външният министър Соломон Паси спазари набързо 3-ти и 4-ти реактор срещу затваряне на трудната глава. Фактически преговори не бяха водени, а бе прието старото искане на Еврокомисията двата енергоблока да бъдат изведени от експлоатация до края на 2006 г. Даже правителството на Костов не допускаше такава внезапна гибел, а предлагаше единият реактор да спре през 2008, а другият - през 2010 г.
В бързината кабинетът на
Сакскобургготски "забрави" да информира президента
какво е договорил и когато Георги Първанов отиде на посещение в Брюксел от 2 до 4 октомври 2002 г., зяпна от изненада, слушайки как тогавашният шеф на Еврокомисията Романо Проди и бившият комисар по разширяването Гюнтер Ферхойген един през друг му благодарят за решението на България да спре реакторите през 2006 г. Това си беше хвърлена ръкавица за класическа война между институциите, но светкавично решение на парламента я предотврати. Депутатите гласуваха единодушно затварянето на двата спазарени вече реактора да стане едновременно с приемането на страната в ЕС. Но докато отписването на реакторите бе гарантирано, членството на 1 януари 2007 г. тогава бе само пожелание.
Първанов остана на тесен терен за маневриране. На връщане от Брюксел на 4 октомври той заяви пред чакащите го на летището журналисти: "За мен едно е важно - че този урок би трябвало да ни даде да разберем, че не може да има тайна дипломация, че не може да има двойни стандарти, т.е. едно да се казва вътре, а друго да се казва навън".
Изправен пред свършените факти,
президентът се опита да залепи каквото може от счупените грънци, като на 24 октомври изпрати писма до всички европейски ръководители с призив да склонят на партньорска проверка за техническата надеждност на АЕЦ "Козлодуй". Тъй като решението за нейното затваряне бе изцяло политическо, той се надяваше, макар и вече късно, да предизвика експертна оценка. "Щом става дума за очевидна тактическа грешка на българската страна при воденето на преговорите за присъединяване, не биха ли могли страните-членки да проявят разбиране към една бъдеща страна-членка и да не наказват българските граждани за грешките, допуснати от техните управляващи?", запита той на 2 юни 2004 г.
Единственото, което държавният глава постигна, бе изпращането на експертна група, но при условие, че нейните заключения не могат да променят взетото вече решение. Приложен бе базовият принцип на международното право, който постановява, че договорите трябва да се спазват. Първанов се надяваше да бъдат направени някакви уговорки в незатворената още глава 31 ("Разни"), но правителството на Сакскобургготски бързаше да сложи точката в преговорите с ЕС и не направи никакъв опит. Присъединителният договор бе подписан на 25 април 2005 г. в Люксембург и потегли към националните парламенти за ратификация. Никакви промени повече не можеха да се правят в него.
Оттук нататък приказките за повторно отваряне на глава "Енергетика", за предоговаряне и разсрочване бяха само за вътрешна консумация. Докато течеше ратификацията, България не можеше да оспорва никакви клаузи в договора, защото бе достатъчно дори само една държава да не го ратифицира, и нямаше да видим входа на ЕС на 1 януари 2007 г. С други думи, можехме да си останем и без реактори, и без членство на определената дата.
Загубена ли е вече каузата
на половината от АЕЦ "Козлодуй"? От 1 януари ни остават само 5-и и 6-и реактор. Трети и четвърти ще изстиват и горивото ще си стои в тях още три години. Те ще бъдат годни за включване във всеки момент, стига да ни бъде бъде позволено. Ситуацията обаче е такава, че не просто трябва да ни бъде позволено, а трябва да бъдем помолени от ЕС да ги пуснем. Това може да стане само при едно условие: Еврокомисията да направи оценка на енергийната ситуация в района след спирането на реакторите и ако забележи хроничен недостиг на енергия, да поиска намеса на експертите. Тогава тяхната дума ще тежи повече. Евродепутати вече настояват за по-гъвкав подход към АЕЦ "Козлодуй". В качеството си на член на ЕС България ще може по-категорично да заявява своята позиция, а не да прави унизителни компромиси. За целта обаче ще се нуждае от политици с достойнство, за които гъвкавият подход не е синоним на гъвкави гръбнаци.
|
| Протестите пред Народното събрание за спасяване на АЕЦ не дадоха резултат. Подписката за иницииране на референдум изчезна в деловодството на парламента. |
Писмо на Ари Ватанен с искане да бъде преразгледана позицията на ЕС за 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ "Козлодуй" (Пълен текст) 
Не рачихме 1989-93 да сътрудничим с европейците, както предлагаха някой фирми и те ни туриха балтията!! Тогавашните пишман специалисти не даваха и дума да се издума по въпроса. Сами ще се оправяме, ние всичко знаем и много понимаем! Е оправихме се и то наистина сами!!! Браво, браво!