Коледа и Нова година посрещаме с трикольор над сърцето. Не чак всенародно, но достатъчно, за да вълнува. Лица от празничните телевизионни екрани, продавачката на лампички за елха, граждани и гражданки в метрото, една контрольорка по линия 306, непознати, но свързани помежду си от тържествената лента за солидарност с петте жени в либийската тъмница. Едно почти суеверно упорство да се надвие безразумната сила на злото, упование повече в чудото, а не в делото. Някакво колективно, всенародно заклинание за спасение. Като онова детенце, за което разказваха по радиото, че вечер не искало да си ляга без лентичката и я премествали на пижамката му.

Една от най-хипнотичните надежди от миналата Коледа просто не се сбъдна и присъдите от Триполи попариха неясно от какво родилата се вяра в избавление и справедливост. Такава вяра, наивна и възторжена, каквато направо не приляга на мамен, тъпкан и разиграван народ като българския, такава вяра все пак имаше и това бе може би единственият случай на едно дружно, сплотяващо усилие да мислим позитивно - както отдавна и безрезултатно ни наставляват отвсякъде. Колко всецяло сме били обладани от нея, разбираме едва сега, когато тя рухна и дори скептиците (а всъщност реалистите) между нас се усещат излъгани и ограбени. В известна степен - и разгневени. Безплодният и безутешен гняв пропуква обществото. И може би за първи път в него се примесва и чувство за вина. В едно общество, в което угризенията по правило са непознати, това може да има и по-дълбок смисъл...

Да бъдат изтръгнати от смъртта пет изстрадали жени е свръхзадача даже за държава от ЕС. Да бъде поправено злото обаче не е по силите на никого, на цялото човечество дори. Помислете само: колко много неща се случиха в живота на всеки от нас през тези седем години! Радости и скърби, срещи и раздели, загуби и победи - всичко, от което този живот открай време се състои. (Децата, които се родиха тогава, вече ходят на училище.) И всичко това, дните и часовете на този живот за петте неволници бяха отнети, заменени с изтезания и страх, с позор и очакване на смъртта. Това не може да се поправи, да се изтрие, нито да се излекува. Това е синдромът на вече извършеното зло и каквото да се случи оттук насетне - дори чудото на избавлението! - съвестта човешка няма да може да погаси чувството за вина. Вина, загдето сме били разсеяни и сме оставили всичко това да се случи или просто защото сме били съвременници, или понеже сме били безсилни да подкрепим страдащите. Съзнанието за вина е напълно законно, дори когато не е назовано. Порядъчните хора го изпитват всеки път, когато пред очите им се извършва неправда или злодеяние. И съвестта е това, която ги кара да страдат. В този случай думата състрадание е съставена точно от съвест и от страдание. Когато това не е така, състраданието е просто симулация - доста безнравствена впрочем.



Такива симулации също изобилстват



Сега и те текат с пълна сила. Но истински отговорните за нещастието на петте милосърдни сестри дори не симулират. Те се държат предупредително и твърдо. Тяхната вина не е смътна, неосъзната като моята и вашата. Тя е реална, общоизвестна, а напоследък - след цели седем години! - и назована. Тази вина те никога няма да признаят. Монотонните им, хладнокръвни, наизустени речитативи озвучават трагедията. На фона на всичко, което произтича в Триполи, те наподобяват някакъв механичен кикот. Грешниците в българския политически живот са недосегаеми. Те отлично съзнават това. И не оставят и грам съмнение, че са готови отново да грешат. Ако докопат властта.

Може би това е отговорът на смътното наше подозрение, че и ние не сме невинни и безгрешни за черния жребий на онези жени. Защото позволихме по върховете на държавата да се изкатерят аматьори и самозванци, без подготовка и дори без някакъв що-годе трудов стаж. Оставихме да се развихри партизанщина, която срина дипломация и разузнаване, издъни посолствата и скова оцелелите от чистки и заплахи служители. Високомерие вместо професионализъм и надменност вместо ясно чувство за дълг - всичко това проспа мига на спасението и хвърли пет българки в ръцете на Джума и неговите палачи. Заради всичко това те преживяха изтезания, които никой и досега не посмява да опише, както и ужаса да чуят два пъти смъртните си присъди. Защото хаосът им отне шанса да получат обичайната в такива случаи квалифицирана помощ: рутинните консулски постъпки или просто своевременно привличане на адвокат. Всички медицински страни от другите народности, които получиха такава дипломатическа "услуга", бяха изтръгнати от прегръдката на Джума. А ние оставихме нашите на хора, негодни да направят дори това. И като си казваме, че е виновен хаосът, забравяме, че хаосът си има автори. И че тези лица ние сме ги възкачили на коня.



Или: срещу Коня



Защото там изгряват всички те - открай време. За да извъртят после някоя символична война. Или някой проект за шестнайсета република. Или, съвсем между другото, да забъркат някоя каша като този хорър в Бенгази. Така че вината дори не е само в нашето поколение. Охотно слагаме трикольора на гърдите си в дни, когато всичко изглежда загубено. Въпросът е защо не го носим над сърцето си, когато мислим. Когато се трудим. Когато решаваме. Когато избираме. Когато... живеем.

И ако все пак намерим този отговор - какво ще правим с него?