Пуснаха ни в Европа, пристъпяме на място край вратата и от няколко дни все едно и също се питаме: да седнем ли, или да постоим? Да се разполагаме ли като у дома си, или първом да правим поведение? Онези, които са по-чевръсти и отракани, няма да губят време: и европейският джоб не е бездънен - за първите ще има, останалите ще преглъщат. Другите, масата, просто се чудим: това ли е краят на Тунела?

Години ни говореха за края на Тунела, омайваха ни, подкарваха ни натам. От известно време странно и многозначително замълчаха. Пасуват. От това като от всяко мълчание изникват въпроси. Видяхме ли я най-после светлината на изхода, или това бяха просто фойерверките за събитието? Към Европа ли сме вървели по този тунел (има и днес такива тунели за проникване под някои граници по света)?



Ако е така, къде все пак сме излезли?



За Тунела сме размишлявали и писали повече от десетилетие. Неопитни и все пак обнадеждавани (а и пришпорвани) без умора, пробвахме да спазваме посоката. Кой знае защо трябваше да се справяме без светлина, макар в тунел никой да не влиза без фенер, фар и дори прожектор. По телевизията един господин с американски паспорт загрижено предупреди: да внимаваме и със светлината, да се пазим, защото това може да не е Светлината в края на тунела, а просто идващ насреща влак. Трезви гласове напомняха, че ако объркаме посоката, може наистина да излезем, но през... входа. На няколко пъти ни се стори, че точно това е станало и сме се озовали обратно в миналото си. Може би бяхме прави. Така времето, през което се препъвахме в Тунела, бе толкова дълго - сякаш не крачехме в него без почивка, а го прокопавахме наново. Затова е и толкова важно днес: излязохме ли, все пак, от него? И това ли бе Светлината!

Излизането на светло след дълъг престой в мрака е процес мъчителен, понякога опасен. Наричат го



ефект на гробницата



и под него разбират самата адаптация на зрението при излизане от подземие, от тъмница, от... гробница, най-после. В романите от ХIХ век могат да се срещнат такива мелодрами: затворникът излиза от черната тюрма след десетилетия и отвикналите му очи ослепяват от дневната светлина. (Изобщо в онази литература има много поуки за повишена предпазливост след продължителен глад и тъмнина. Днес - не.) Цялата работа е, че дори когато го е изпитал върху себе си, човек не става по-внимателен. Изглежда инстинктът му да се стреми към светлината си остава достатъчно силен въпреки разрушенията в духа.

Преживял съм такова драматично излизане на светло. Мракът в гробницата Тадж Махал не е просто мрак. Във вътрешността на това най-прочуто от чудесата на света той е и нещо като изразно средство. Мракът превръщаше гласовете в шепот, а детайлите по мраморните стени и сводове, обвити в мрак, изпъкваха с неземна хубост. В кръга от светлината на фенерчето те се появяваха като растения с червени цветове, които се виеха по мрамора и се изкачваха към купола. Приличаха на стенописи, но някакъв гид светна зад стената, за да покаже прозрачността на камъка и, огрени отзад, зеленото и червеното заискриха - сякаш със собствена светлина. Това не бяха бои, а тюркоази и рубини, инкрустирани в него. Този камък ваятелите, а после и поклонниците бяха полирали с дланите си, със стъпките си, с докосването на дрехите си до стените. Всеки лъч или отблясък от свещи и фенерчета открояваше малки отрязъци от него - в рамка от вековен мрак.

Когато излязохме от този мрак,



ослепяхме продължително и тъпо



Не можехме да отворим очи - дори през клепките дневната светлина действаше като пясък. Като шмиргел! Десетина минути държахме ръка върху очите си, после прогледнахме и се заозъртахме.

Туристите излизаха отвътре неопитни и беззащитни, неуправляеми се щураха по терасата. Сподавено се търсеха и се викаха, някои объркано сядаха върху плочите, останалите се препъваха в тях. Помежду им сръчно се провираха отракани млади хора и си вършеха работата. Запомнил съм боса и много розова посетителка, която викаше някакъв Саймън и въртеше глава, въобразявайки си, че се оглежда, защото в действителност не можеше да отвори очи. Роклята й бе омачкана от задухата в гробницата, чантата й висеше отворена, опитваше да докопа въпросния Саймън, но вместо това налетя на един от онези момци, обви го, без да се усети, а той мълниеносно я пребърка, разкъса прегръдката й и духна...

Всеки път, когато съм споделял този епизод (най-вече заради простата му поука), съм се убеждавал, че у околните отдавна живее рефлексът на предпазливост към излизането на светло. Вековете добре са ни подковали в това отношение, но въпреки това нерядко



се прегръщаме слепешком...



Този път обаче не е въпросът в поуката. Този път въпросът е в това, че заветната дата мина, прекрачихме отвъд, а нищо не ни ослепи, очите ни не трепнаха дори. В небето наистина се разпукваха фойерверки, но нетърпимо светло тъй и не стана. (Може би донякъде и защото междувременно изключиха двата блока в Козлодуй.) Стъпихме "оттатък" с широко отворени очи, без да зажумим дори за миг.

И става много любопитно: излязохме ли все пак от Тунела?

Ако не - кога?