Спасяването на двата реактора на АЕЦ "Козлодуй" и на петте медицински сестри в Либия се превърна в национална кауза въпреки неохотата на последните български правителства. Навръх Нова година народът празнуваше с протоколно напомпана радост влизането в ЕС, но не изпускаше от мислите си осъдените на смърт българки, както и приведените вече в покой 3-ти и 4-ти реактор на централата.

Двете драми, които помрачиха празниците ни, имат общ знаменател още от зараждането си и затова колкото и да е странно, могат да имат сходни решения. Причините за тяхното възникване са едни и същи - все политически. Медиците лежат осем години зад решетките не защото са извършили престъплението, в което ги обвиняват, а защото Либия си урежда вътрешнополитически и международни проблеми, за които българките й служат като инструменти. АЕЦ "Козлодуй" губи реакторите си не защото са технически негодни и опасни, а защото такава е политическата воля на някои европейски сили, за които ядрената енергетика е ненужна и вредна. Ако към медиците ни се прилагаше строго юридически подход, отдавна щяха да са на свобода - нито се намериха доказателства срещу тях, нито бе приложен основният принцип на правото, че не може да се изтръгват самопризнания чрез изтезания. Ако за надеждността на централата се произнасяха само ядрените специалисти, двата реактора щяха да работят още дълги години, поддържани чрез модернизации.



Кой проспа двата проблема



още в зародиша им и допусна политическите присъди? Отговорът е на езика на всеки - политиците. Те пък си имат имена и са широко известни, защото драмите възникнаха почти по едно и също време. Съдбата на медиците и на реакторите бе предопределена в най-голяма степен от правителството на Иван Костов и неговата външна министърка Надежда Михайлова и бе потвърдена от правителството на Симеон Сакскобургготски и външния му министър Соломон Паси. Точно по тяхно време бе постигнато небивалото за друга бивша социалистическа страна прочистване на външно министерство с над 90 процента.

Дипломацията е професия, която има злата участ да се упражнява в конкретно ведомство. За разлика от другите ведомства подменянето на администрацията в Министерството на външните работи по политически причини означаваше и подменяне на професията със самодейност. Професионалисти не се създават от днес за утре с политическа заявка. По времето на Надежда Михайлова (продължителка на делото на Стоян Ганев) и на Соломон Паси бяхме свидетели на най-чудноватата външна политика в новата история на България. Художествените изпълнения на външните ни министри, които пълнеха забавните страници на вестниците, щяха да са мил спомен, ако не оставиха тежки последици. Когато съдбата на медиците и на "Козлодуй" се решаваше на дипломатическия фронт, правителствата и на Костов, и на Симеон бяха удивително безпомощни. За медиците първо бе приложена тактиката "ние сме пас", продължена след това от пасивната "тиха дипломация". За "Козлодуй" дипломацията и на двете правителства се придържаше към формулата "искайте и ще ви дадем". При такива свършени факти прилагането на юридически и технически аргументи ставаше безсмислено, защото нямаше кой да ги чуе.



Има ли изход?



След като и двата казуса станаха политически, решението им не може да бъде друго освен политическо. България, изглежда, започва да разбира кой е верният път, защото доби смелост да говори на висок глас за тях пред света. Още на първата сесия на Европейския парламент с пълноправно българско участие нашите евродепутати ще поискат официална позиция на ЕС в защита на медиците. Нервната реакция на Триполи срещу международния натиск само потвърждава, че подходът е правилен. Опитите на Либия да събере подкрепа сред приятелите си срещу България не бива да ни плаши, защото колкото повече държави се включат в спора, толкова по-остра ще стане нуждата от международен арбитраж за юридическата прецизност на либийския съд. Ако Либия не отмени присъдите, България няма да има друг ход, освен да настоява за пренасяне на делото в трета страна.

Що се отнася до "Козлодуй", необходим е нов политически климат в ЕС, за да бъде преразгледано решението за спирането на 3-ти и 4-ти реактор. Изявлението на канцлерката Ангела Меркел тази седмица, че Германия потвърждава отказа си от ядрена енергетика с постепенно изключване на реакторите до 2020 г., не ни дава много шансове през шестте месеца на германското председателство на ЕС до средата на годината. България обаче не бива да спира да търси съмишленици за своите два реактора, защото, както се видя при двете последни гласувания в Европарламента, силите на техните противници и привърженици в ЕС са изравнени. През 2005 г. разликата бе 2 гласа в наша вреда, а през 2006 г. - 5 гласа.

Докато не бъдат демонтирани реакторите, а това ще стане най-рано след три години, българската дипломация трябва да покаже дали е започнала да се съживява. Работа има не само в европейските институции, а и във всяка държава членка, защото съпротивата дори само на една от тях означава окончателно изпълнение на смъртната присъда над реакторите. Задачата изглежда непосилна, но е достойна за амбицията на България да покаже, че не желае да бъде третирана като държава "втора класа" в ЕС.