|
Първата ми история е смесица между тъжното и смешното, но остави у мен доста неприятно усещане. Това се случи през 1996 година. В един период имаше много скъсен хоризонт на управление на бюджетните средства. Ситуацията беше доста нестабилна във финансово отношение. Всяка сутрин изникваха неочаквани ситуации във връзка с осигуряването на ресурсите за следващите няколко дни. В един декемврийски ден шефът на бюджета ме уведоми, че му липсват 6 милиарда лева.
Аз трябваше незабавно да ги осигуря, защото като заместник-министър отговарях за дълга и за финансирането. Първото нещо, което направих, бе да си облека един дълъг черен балтон и да си взема мобифона. По това време мобифоните бяха онези огромни "кутии", които едва се побираха в джобовете. Запътих се към ДСК, където успях да договоря 3 милиарда лева, като пласирам ценни книжа, а останалите 3 милиарда трябваше да ги осигурявам от други места. Напуснах сградата на ДСК и разхождайки се в градинката зад Националната художествена галерия, звъннах по мобифона на една от моите сътруднички и с леко приповдигнат тон казах: "Намерих 3 милиарда лева и отивам да търся другите 3 милиарда." Тогава изведнъж зад мен чух възрастна жена да крещи: "Мошеници, окрадохте я тая държава!" Първо ми стана нервно, после - тъжно. Заради черния балтон и мобифона възрастната жена остана с впечатление, че аз съм от онези, които са причина за монетарната нестабилност по това време - т. нар. мутри. Тази жена не можеше да предположи, че част от тези пари са и за нейната пенсия.
2. Шофьор в Кайро
В края на миналата година с група колеги, университетски преподаватели, посетихме Египет. Имаме договор с техния Технически университет за обучение на докторанти и трябваше да ги консултираме. Домакините бяха много любезни и наред с професионалната работа ни бяха подготвили културна програма. Аз останах силно впечатлен от Египет по отношение на историята и културата - това, което видях там, надмина очакванията ми. Най-впечатлен бях обаче не от пирамидите, а от движението по пътищата. Преди да замина, мои познати, които бяха чели доста неща за Египет, ме предупредиха, че движението там е ужасно. Когато отидох там, видях, че организацията на движението е впечатляваща. Кайро е огромен град, с милиони коли, които се разминават буквално на милиметри една от друга. В града няма светофари и въпреки това шофьорите карат перфектно. Беше ми любопитно да покарам в такъв трафик и останах изумен. За една седмица не видях нито една катастрофа. В София винаги се вижда поне по една дневно. През цялото време се чудех защо българите не могат да постигнат такава дисциплина по пътя. А по манталитет египтяните са като нас - сърдечни, гостоприемни, отзивчиви.
3. Шеф на жури за "Мис УНСС"
Тази година Университетът за национално и световно стопанство чества 85 години от създаването си. Дълго време обмисляхме набора от събития, с които да отбележим юбилея. Студентският съвет предложи освен официалните чествания и пресконференцията да има и забавна част. Освен футболен и тенистурнир включиха конкурс за красота - "Мис УНСС". Да си призная, в началото гледах много скептично на идеята - не защото в университета няма хубави момичета, а защото ми звучеше несериозно. Студентите обаче бяха много ентусиазирани да организират такова мероприятие. В подготовката се включи бившата "Мис България" и настояща студентка в университета Ивайла Бакалова. Резултатът беше впечатляващ - такова оживление не е имало от много време. Имаше много студенти, които не можаха да влязат в аулата и да присъстват на конкурса. Номинираните на предварителен кръг кандидатки дефилираха в три кръга, включително и по бански. Всички момичета бяха изключително хубави и в началото в журито се обърквахме как ще изберем победителката.
Задавахме и въпроси на кандидатките. Аз зададох въпрос на една от кандидатките, която по стечение на обстоятелствата стана "Мис УНСС". Питах я коя е любимата й специалност, а тя ми отговори - туризъм. "Правилният отговор трябваше да бъде финанси, каквото преподава председателят на журито, тоест аз", пошегувах се по време на конкурса.
Бях поласкан, че студентите ме избраха да председателствам журито. Много се надявам, че го направиха, защото ме смятат за ценител на женската красота. А действителната причина всъщност беше, че останалото ръководство на университета просто отсъстваше.
4. Пророк на долара
Преди доста години, през 1994-1995 година, бях писал малка книжка за инвестициите. След една от лекциите ми в коридора, ме чакаше мъж в нестудентска възраст. Той държеше книжката в ръката си и ме попита: "Вие ли сте г-н Орешарски? Много внимателно прочетох вашия труд"... И продължи със суперлативите. Изведнъж спря и каза: "Не открих обаче най-важното." Аз му казах, че книжката е малка и не може да претендира за изчерпателност по всички теми, но да каже какво точно не е открил. "Ами не можах да разбера колко ще бъде курсът на долара, за да си го прогнозирам и изчислявам вкъщи." Тогава левът беше на режим на "свободно плаване" преди борда. Човекът най-сериозно ме разкритикува, че съм допуснал този "пропуск".
Първата ми реакция беше да започна да обяснявам на господина как стоят нещата, но реших, че нямам време. Затова му отговорих: "А защо мислите, че аз знам. Ако знаех, мислите ли, че щях да преподавам тук, а нямаше да правя пари на пазара." Човекът се смути ужасно и в този миг усетих, че някакъв ореол в очите му рухна в този момент.
5. Гудбай, мистър Орешарски
Най-забавната случка от професионалния ми стаж в Министерството на финансите беше през 1999 година. Тогава аз и тогавашният подуправител на БНБ Мартин Заимов посетихме Япония. Програмата ни включваше посещение на централната банка на Япония, министерството на финансите, няколко търговски и инвестиционни банки. През цялото време японските домакини възприемаха мен като водача на групата от двама души, което така или иначе беше леко обидно за Мартин. В същото време шофьорът на посолството, който беше японец, през цялото време се грижеше повече за Мартин Заимов. Отваряше му вратата на влизане и на излизане, носеше му куфарчето. Към мен проявяваше по-голямо пренебрежение.
Двамата с Мартин през цялото време се шегувахме на тази тема. Аз обяснявах, че японските домакини уважават повече министерството на финансите, отколкото централната банка. Мартин ме контрираше, че е точно обратното и поведението на шофьора го доказва. Този "спор" се разреши окончателно на летището на изпращане. Историята се повтори. Спирайки автомобила на летището, шофьорът отвори вратата на Мартин, помогна му да си свали куфара. С мен се сбогува доста лаконично. А с Мартин остана, дори проведоха по-дълъг разговор. Аз реших да се отдалеча тактично. След минута Мартин ме застигна много развеселен. "Знаеш ли какво ми каза шофьорът на посланика?", попита ме тогавашният подуправител на БНБ. Аз казах, че нямам ни най-малка идея. "Ами каза ми: гудбай, мистър Орешарски."
-----
Записа: Вера Гикова
|
|
|