---ВИЗИТКА---

Боряна Сечанова е главен художествен ръководител на балет "Арабеск". Балерината е един от най-известните хореографи в страната. Както сама признава, тя е издънката в рода - всички останали са лекари, при това видни фигури в тази професия. Боряна Сечанова е завършила хореографското училище в София, след което е поканена в трупата на Софийската опера. Но заминава за Москва, където завършва балетна режисура. Там има шанса да слуша лекции на изключителни личности, сред които и Питър Брук, а личен педагог й е Олга Тарасова.

---



- Как се приема модерния балет от публиката в България? Както знаем, тя е свикнала да гледа повече класически постановки.

- Спектаклите ни винаги се играят при препълнени зали. Но не мога да твърдя, че модерният танц има много почитатели у нас. Определено не са много. През годините се е наложило едно по-голямо предпочитание към театъра и по-малко към операта и балетния спектакъл. А модерният танц е доста сложен. Той е различен от класическия балет. Изисква се специална емоционалност, специална нагласа за възприемане. Но не мисля, че липсата на многобройна публика е нещо, от което можем да се оплакваме. Не мога да сравнявам числеността на нашата публика с тази на един попконцерт например. Истината е, че навсякъде балет "Арабеск" е бивал приеман много добре. В салоните влиза и много млада публика.

- Лесно ли се намират кадри за такава трупа у нас?

- Кадрите у нас се обучават само на едно място - хореографското училище. Не само "Арабеск", а и всички професионални танцови трупи вземат изпълнители от там. В последните няколко години кадри се подготвят и в музикалните училища във Варна, Стара Загора, Русе, Пловдив. Така че изпълнители има. Но и търсенето е много голямо. Не само у нас, а и в чужбина. Тъй като това е една конвертируема професия, мога да кажа, че огромна част от тези кадри изтичат от страната. Тъжно е, но е факт. Тук няма с какво да ги привлечем тези млади хора. И това не е, защото ние не можем, а защото ситуацията в страната не го позволява. На първо място ги спира ниското заплащане на този труд. После - танцът, както и музиката, е една изключителна трудна професия, която трябва да се практикува всеки ден по много часове. Не можеш да си позволиш да работиш на две или три места, както правят мнозина. В залата се репетира поне по 5-6 часа на ден, хвърлят се много усилия. Лошото е и това, че тази професия е много кратка. Върховите моменти са не повече от 15 години. След което се отдаваш на други неща. Ако се случи така, че в тези 15 години да нямаш възможност да практикуваш тази професия както ти искаш или по-скоро да не се чувстваш удовлетворен, то по-добре е наистина да отидеш в чужбина, където ще постигнеш желаното.

- Какво очаквате да се промени в областта на културата след като станем член на ЕС?

- Не мисля, че влизането ни в Европа ще ни донесе нещо повече. Всяка държава по някакъв начин крепи своята култура. Гледам чуждите трупи, които гостуват в София. Те са винаги представяни от своите правителства, дипломати или неправителствени организации. И винаги на много високо ниво. Не казвам, че нашата държава е абдикирала от културата. Но не бих казала и че тя води политика за представяне на българското изкуство навън. Дори да влезем в Европа, ако културата не стане цел на държавата по някакъв начин, то означава, че нищо отново няма да се случи. Вярно, културата не е финансов еквивалент. Но има други цели, много по-важни понякога. Не мога да коментирам от икономическа гледна точка какво ще се промени. Но сигурно ще има проблеми. Най-важното обаче е българското изкуство да се представя от държавата.

- Идват ли хора от властта на вашите спектакли?

- Да, идват, макар и не много. Тези, които гледат, са наши приятели. Идвали са на наши спектакли далеч преди да влязат в политиката. Хубавото е, че в момента в Министерство на културата работят хора от гилдията, които познават проблемите. Как изведнъж се намериха пари за ремонти на всички театри! Това е много важно, защото досега работехме при едни изключително трудни условия. Благодарение на това правителство, не се срамувам да го заявя, започна кампания за възстановяване на българските театри. Това е нещо, което не ни се бе случвало поне от 15 години. Хубаво е, че нещо се случва, че се тръгва отнякъде.

- Как виждате бъдещето на балетното изкуство в България?

- Трудно ми е да преценя. Може би, ако този въпрос някой ми го бе задал преди 10 години, щях да бъда по-голям оптимист. Но с възрастта човек придобива един скептицизъм, не смее с леко сърце да обещае нито светли бъднини, нито катаклизми. Аз работя в момента така, че и след 10 години хората, които идват след мен, да имат бъдеще. Осъзнавам каква отговорност нося.

- Имат ли нужда младите българи от повече духовна култура?

- От количество нямат нужда. Винаги е имало едно малка прослойка хора, които имат духовна потребност от изкуство, и една много голяма прослойка, които нямат тази необходимост. Не знам дали има промяна в съотношенията между двете прослойки, но те винаги са съществували. При положение, че в момента театрите са пълни, мисля, че това е показател. Младите хора, които наистина се занимават с изкуство или имат афинитет към изкуството, пълнят залите.

- Навремето имаше практика да се водят учениците под строй на театрални, балетни и циркови спектакли. Би ли могъл този метод да зариби онези деца, чиято семейна среда не провокира интерес към изкуството?

- Категорично да! Ако говорим за това, което се случва в училищата, то смело мога да заяви, че страната ни има сериозен проблем. В момента часовете по музика и по рисуване се водят абсолютно неадекватно. Ако изобщо учениците влизат в тези часове. Всичко зависи от педагозите. Ако те по някакъв начин успеят да вдъхнат желание и интерес към материята, то и учениците ще проявят любопитство. Не че всички деца ще станат хора на изкуството, но поне ще се научат да го възприемат.

- Така дали ще намалее агресията в училищата?

- Това е много сериозен проблем. Децата в момента са с много високо самочувствие. Самочувствието им идва от технологиите, които владеят. Говоря за компютри, за интернет и за това, че техните родители не са толкова наясно с тези технологии. Родителите и училището просто губят в тази посока, затова и децата не изпитват уважение към тях. Децата у нас не уважават учителите не от днес. От години учителите в България живеят бедно, в този смисъл не са добър пример за подражание. Учителската професия е в дълбока криза и става все по-непрестижна. Много малко хора се насочват към тази професия. В университетите в тази специалност приемат онези, които са отпаднали от всичко останало и имат най-нисък бал. Е, как децата да уважават учители, които имат комплекси или проблеми! И това е проблем, който зависи не само от Министерство на образованието. Мисля си, че това е граждански проблем на цяла България. Много ми е близък този проблем, тъй като го имам вкъщи - в 10 клас е. Много си говорим на тази тема, но аз така и не мога да разбера точно къде е проблемът. Разбирам само, че в училище нищо не научава, че училището нищо не дава. То е колкото да се отбие номерът. Със сигурност семейната среда в случая не е фактор, тъй като моето дете редовно ходи на театър, следи премиерите, гледа много филми. И въпреки това има едно абсолютно неуважение към училището.

- Не си май голям оптимист за бъдещето на България?

- В този смисъл - не. Но ако говорим за изтичането на млади хора от страната, според мен това е само циркулация. Те сега излизат от България, но след време ще се върнат. Общо погледнато като история всяка една страна има периоди на застой, след което тръгва напред. Такъв е и нашият случай. Мисля, че трябва да гледаме реално на тези неща. Ако гледаме с черногледство и смятаме, че нищо хубаво няма да се случи, то наистина няма да се случи. Но ако всеки си върши работата в момента така, както трябва, аз съм убедена, че този цикъл ще отмине и ще започне нов, по-добър.