Има го това понятие при спортистите - второ дихание. Някъде в средата на състезанието, когато умората налива олово в краката, когато гърдите се задъхват, когато финалът изглежда по-далече от друг път - тогава може да дойде второто дихание. Главата се изправя, в дробовете идват струйки неподозиран кислород, нозете стават по-леки... И се възражда поривът за задължителен успех.

Но това не се случва винаги и при всеки. Нужна е голяма сила на волята, непреклонен характер, вътрешна убеденост, че щом си поел веднъж към целта, трябва да стигнеш до победен край...

Чувал съм да звучи това спортно понятие не само в областта на спорта. Второ дихание може да се появи в живота на различни хора, тръгнали към трудна цел - духовни водачи, откриватели, хора на науката и изкуството, физически работници...

Второ дихание може да дойде



и в съдбата на една държава



Не е необходимо да поглеждаме към по-далечни страни - възкръсналата след катастрофална война Германия, ирландското чудо, изумителния икономически скок на Китай... Достатъчно е да се вгледаме в собствената си близка история, за да забележим такова ново дихание - и то неведнъж: времето на Българското Възраждане, първите десетилетия след Освобождението, удивителното ни изправяне след няколко национални катастрофи...

Сега, в годините на новото плуралистично начало, донесло ни толкова надежди и разочарования, имаме нужда от ново "второ дихание". Без да хвалим наивно преживяното дотук ( то какво ли не беше - политическа бъркотия, пладнешки грабеж на "общонародното" имане, духовен разпад!), дойде време да изправим глава и да видим пак високата цел. Въртяхме се по завоите на неясен и уморителен път, сторихме куп непростими грешки, но все пак сме стигнали донякъде. Вече мержелеят нелоши проценти икономически растеж, забелязват се похвални прояви на обществено съгласие. Отворихме вече вратата на Европейския дом и там ще има достойно място за българските икономически проекти, пък и за българската кирилица.

Може би му дойде времето - на българското "второ дихание". Спасително, обновително, каквото се сетите - може и трябва да дойде. Трябва да е тук. Но може и да се забави.



Или въобще да не дойде...



Защото наред с някои наши сполуки в "макрорамката", имаме да оправяме десетки"микрорамки". Няма да дойде второто дихание, ако парите на нашите новобогаташи не заработят изцяло за развитието на България. Няма да вдигнем глава, ако родните депутати гласуват трогателни привилегии за хазарта и за своите партийни каси, а пренебрегват съдбата на българската книга, на здравеопазването, на учениците и пенсионерите.

Няма да се почувстваме истински европейци, ако мераците ни са европейски, а личните ни доходи - десетина пъти по-ниско. Няма да усетим порива за победен край, ако край нашия път протягат ръка просяци и кънтят бандитски изстрели. Няма да се движим успешно по европейската магистрала, ако даваме по нея хиляда жертви годишно от автомобилни катастрофи.

Ще се затрудни нашето второ дихание, ако продължаваме да съсипваме прекрасната си природа и оставяме да обрасват с бурени половината български ниви. Все така трудно ще дишаме, ако не оправим проблема с градските боклуци, и (нека си кажем и това) не вкараме в цивилизован вид всички обществени тоалетни.

Второто дихание ще дойде, ако помислим с искрена грижа за възпитанието и образованието на българските деца, ако направим всичко възможно (дори с помощта на специален закон!)



против изтичането на българските дарби в чужбина.



Много неща са ни нужни, за да се избистри погледа ни, за да изчезне оловната тежест в нозете ни, за да дръпнем силно напред.

България е сътворена от съдбата за големи дела, но много често се е блъскала в каменни стени и е стояла на ръба на драматични пропасти. Сега хоризонтите се отвориха по-ведро от преди, целта се вижда по-ясно. Идващото (европейско) време крие повече шансове, които не бива да ги изпускаме...