Според британския премиер Тони Блеър през първите десетилетия на новото столетие бъдещето на световната сигурност ще зависи от изхода от жестоките битки, протовопоставящи силите на НАТО на отрядите на талибаните в Южен Афганистан. По-рано осведомени западни източници разкриха, че пред лицето на засилените нападения на талибаните в южната част на тази страна британското командване на ИСАФ се е видяло принудено да предложи примирие и дори да сключи споразумение с верните на талибаните шейхове в района Калаат Муса в провинция Кандахар. Според тях това се е случило през август т.г., като талибаните са поставили като главно условие изтеглянето на НАТО от страната.

Ангажираните с операциите на ИСАФ страни не крият и не се притесняват публично да изразят колебанията си дали да участват в бойни операции в Юга, където талибаните водят упорити битки за надмощие. Това пролича и по време на атлантическата среща на високо равнище в Рига миналия месец. На нея Германия и Полша открито отказаха техни войски да участват в операциите по издирване и преследване на фундаменталистите в Афганистан. От своя страна пакистанският президент Первез Мушараф е обект на обвинения от страна на НАТО, че не сътрудничи във войната срещу талибаните. Самият той твърдо отказа да участва в нея, заявявайки в интервю, публикувано в американската преса, че не е възможно да бъде постигната победа срещу талибаните единствено с военни средства при отсъствието на каквато и да е политическа инициатива, а също така и без никакъв напредък в осъществяване проектите за развитие и реконструкция в районите, които са считани за база на Молла Омар и последователите му.



Възстановяване на статуквото



Пакистанското правителство вече взе решение за възстановяване статуквото от 11 септември посредством сключване на примирие с талибаните в Пакистан. Самото примирие включва изтегляне на пакистанските войски от Уазиристан, разположен край афганистанските граници, срещу обещанието на вождовете на племената да бъдат прекратени нападенията на талибаните през границата с Пакистан. Освен това е постигнато съгласие да не бъдат арестувани ръководителите на "Ал Каида" и да бъдат освободени арестуваните, както и да бъде отменено решението за арест на Сауд Маймун (собственик на къщата, в която е бил измъчван, убит и заровен американският кореспондент на "Уолстрийт джърнъл" през 2002 г.), както и Ибрахим Шуту. Договорено е и освобождаването от затвора на Гулам Мустафа - лидер на пакистанския клон на "Ал Кайда", за когото се знае, че има тесни връзки с пакистанските служби за сигурност, както и с военните в тази страна.

Ситуацията в Афганистан е отражение на новата динамика в развитието на джихадистките терористични мрежи и техните поддръжници в т.нар. "провалили се държави" в условията на мудна реконструкция, която не води до качествена промяна в живота на обикновените хора. Всичко това създава благоприятна почва за талибанската пропаганда, насочена към възстановяване на техните изгубени позиции и към осуетяване на американските начинания. В тази насока е и призивът на иранския президент Ахмединеджад, направен преди дни, че е необходимо да се установи сътрудничество с други сили - например с "Ал Кайда" - за прогонването на окупаторите от Ирак и Афганистан.

Съобщено бе, че Великобритания е обещала да увеличи през следващите 3 години помощите си за Пакистан от 446 млн.долара на 907 млн. долара, при условие че голяма част от тях се използват за предотвратяване радикализацията в ислямските училища и за укрепване службите за сигурност в страната.

Заместник-ръководителят на разузнаването в Централното американско командване ген. Нийл Уайл разкри, че талибаните вече следват тактиката с използване на коли-бомби по основните пътища, свързващи Кабул с Кандахар, т.е. те са възприели тактиката на самоубийствени атентати.

Няма съмнение, че това цели раздухването на страхова психоза сред мирното население, както и в разколебаване доверието им в правителството и в силите за сигурност на страната. Същевременно тази тактика препятства и процеса на възстановяване на икономиката.



Фактори и проблеми



С изтичането на шестата година от освобождението на Афганистан от талибаните сме свидетели на сензационни заглавия във вестниците, визиращи възраждането им. Според изследователя Пол Роджърс съществуват 4 фактора и 3 проблема зад това явление. На първо място, САЩ победиха лесно талибаните, благодарение на въздушните удари и на помощта от Севера. Това обстоятелство обаче позволи на талибаните да запазят въоръженията си и да се предислоцират от двете страни на границата с Пакистан. По такъв начин по-нататъшните американски операции по издирването на вражеските отряди бяха силно затруднени. На второ място силите на НАТО не съумяха да гарантират сигурността, от която се нуждаеше правителството на Карзай. В тези условия централната власт отстъпи на общите усилия на местните военни лидери, милициите и организираните криминални групировки, контролиращи трафика и разпространението на хероин. На трето място се наблюдава засилване на антиамериканските настроения сред населението, в частност сред жителите на бомбардираните градове и села. Същевременно, от другата страна на границата се наблюдава бездействие на пакистанските власти, които нямат желание да участват в пресичане дейността на фундаменталистите.

Накрая, възстановяването на производството на хероин и на търговията с него осигури допълнително финансиране за талибаните. Така например през миналата година бяхме свидетели на безпрецедентно увеличаване производството на хероин. Според статистиките, докато преди 10 г. 75% от тази продукция е представлявала суров опиум, а само 25% - преработен в страната хероин и опиум, то сега наблюдаваме обратната пропорция.



Основни трудности



Кризисните тенденции в Афганистан изискват бързи и ефикасни мерки. На първо място правителството на Карзай се нуждае от ефикасна администрация, която да се ползва с добро име и да не е корумпирана. Натовските съюзници трябва да инвестират повече средства за възстановяване и развитие на страната. Същевременно са нужни повече средства и за укрепване границите с Пакистан, което предполага и поддържането на добре въоръжени войски. В това отношение се налага и по-енергично провеждане на преговори за окончателното демаркиране на границите между двете държави (Афганистан и Пакистан), което е висящ въпрос от 1947 г. насам.