България влезе в Съюза на отличниците, а векторът на обществените вълнения у нас все не сочи най-напред Брюксел. Събитията все го извъртат към последните чинове, дето царят смут и гузност. Ту ни занимават поредните маниакални ходове на джамахирията спрямо отвлечените в Бенгази преди 8 години наши сънароднички, ту ни изненадва с все по-разпасани хулиганщини Скопие.

Бандата бръснати глави, нападнала поклонението пред паметната плоча на Мара Бунева преди дни, е викала "Татари!" и "Смърт на българите". А нападнатите са главно възрастни хора, повечето граждани на Македония, дошли с венци и цветя на лобното място на загиналата. (Който не знае - Мара Бунева е била красива и смела млада жена. Родена е в Тетово през 1902 г. Като момиче се преселва да живее в София при брат си Борис, офицер в кавалерийската школа. Завършва Софийския университет, омъжва се и се включва активно във ВМРО. По това време - 20-те години на миналия век,



българите в Македония са подложени на тормоз и асимилация



от сръбската власт там след поражението на България в Първата световна война. През 1927 г. тече процес срещу 19 македонски студенти, обвинени в българско самосъзнание. Те бая изпатили - чупени са им крайници, заравяни са живи и т.н. Главен организатор на садизма е сръбският правник Велимир Прелич. Когато студентите получават тежките си присъди, Мара е натоварена със задача да отмъсти. Тя застрелва Прелич на Стария мост на 13 януари 1928 г., а след това се самоубива.)

За Мара е създадена песен:



Вардаро съхнел, Скопие плакал

от тиранина, сърбин Прелича.

Разплакал майки, разплакал деца,

ча са скопяни, ча са българи.



Се налютила Мара Бунева,

Мара Бунева баш бугарка.

Насред Скопие, край Вардаро,

насред улица го пречекала.



Право стреляла - точно случила

баш тиранина, сърбин Прелича.

И се убила Мара Бунева,

зарад скопяни, зарад бугарско.



Съдбата на плочата също е драматична. През 1941 г. я слагат, през 1944 г. я разрушават по заповед на Лазар Колишевски. На 13 януари 2002 г. я възстановяват, три дни по-късно вандали първо я омацват с боя, после я хвърлят в реката. На 13 януари 2003 г. пак я възстановяват; на следващия ден отново я разбиват. На 13 януари 2005 г. тя отново е там, а на 16 януари същата година пак я чупят. През 2006 г. на 15 януари след панихида в църквата "Свети Димитър" български политици и граждани на Скопие я освещават за пореден път. Но тези дни, ден след нападението, тя отново е разбита.

Не е трудно да прогнозираме, че този процес ще продължи.

Тоест пак ще има плоча, и сигурно пак пак ще я счупят. И пак това, и пак онова, и пак това.

Щеше да изглежда като детска игра, ако не беше толкова дивашко.

Но сега да поговорим сериозно. Властите в Скопие трябва да си гледат работата. Тоест да пазят паметниците, а и шествията, които ги почитат. Ако и докато има поне един човек, който желае да се поклони на Мара, трябва да му осигурят спокойствие и медитативен комфорт край плочата и Вардара. Това е цивилизованият подход.

Щото има и нецивилизован. Примерно другият път "на поклонение" да се отправи една тълпа бръснати с тояги, боксове и трикольори.



Можем за удобство и татари да ги наречем



Та татарите ще гледат да побарат "комитите" от "Вардар", за да проведат пропагандистка работа сред тях. Могат и да организират кръгла маса с диспут на национални и футболни теми. Диспутът няма да е красив. После в суматохата кои какви са няма да се разбере. Все бръснати глави. Освен ако едните като "вистински" азиати не си оставят чуб на главата; като е Чингиз, рошав да е.

Слава богу, нашите хора се държат като по-зрели индивиди. Причината за това очевидно е, че все пак сме държава без толкова наболели комплекси като някои комшии.



Да подходим с разбиране



Съседната ни откъм югозапад страна е в криза. Има близо 40% безработица. Голяма част от двумилионното й население е обедняло и с крайно неясно бъдеще. Най-важното от всичко е, че икономическите проблеми се наслагват върху една треска на идентичността, която новото време изкара на преден план в цялата й болезненост. Всъщност рухването на Югославия лиши Скопие от много приемлив държавен скут. За разлика от Хърватия или Словения, които гледаха на миниимперията като на затвор, Скопие имаше относителна провинциална стабилност и самостоятелност, непритежавана никога в историята му, а по-високият социален статус и някои достъпи на гражданите му до пътувания и стоки ги помпаха със самочувствие и спрямо съседна България, тогава верен съветски сателит.

Сега и нашето, и тяхното статукво се промениха, но това не е повод да се надуваме. Статуквата са неща, които се сменят - поне на това учи историята тези, които не я презират.

Само че единственото мислимо бъдеще за комшиите ни е в състава на стабилно образувание със силна държавност - а освен ЕС няма кой да им предложи такова - Тайван е твърде далече. Лошата алтернатива на това е по-нататъшна маргинализация и отблъскващи мутации



на романтичните някога национални измишльотини



Пък в Македония е пълно с нормални хора, които искат живот, без идеологията им да се диктува от няколко фалцетни пера, няколко дебели номенклатурни глави и шепа футболни лумпеняци.

В наш интерес е да им помагаме за това с такт и последователност. И да помолим духа на Мара Бунева да не се люти.

Защото който слага плочи, е винаги по-отговорен от който ги чупи.