Грип и "Топлофикация" - това са бедствията на последната седмица. Нацията изгаря във висока температура и в безсилна ярост. Уж болестта отоплява гражданството, а сметките растат. В автобус 306 се говори, че температурата от грипа ще я включат в сметките за парно.

Но и това някак се рутинира: грипът идва всяка зима, топлофикацията - всеки месец. Човек има подозрението, че и това някой му го организира: за да не остане душата му за ден дори свободна, на воля, насаме. Днес парно и инфлуенца, утре скок в цените, избори, някаква реформа, която отдавна трябваше да е свършила. И все се налага нещо да се изтърпява, нещо да се понесе или преодолее. Но това всъщност е житейският път - тресавище от подробности, които трябва да се изгазят - до последния бряг. И като погледнеш, човек най-често се задоволява с остатъците от собствения си живот. Понякога така и не успява да забележи, че е бил за нещо избран, посочен, предназначен. И прекрачва оттатък - един продължител на рода. Което никак не е малко, но рядко му е достатъчно - на самия човек… И все пак, нещо остава и в нашите ръце. Звезда минава във всяко небе. Който е буден, ще я съзре…



Но защо ви говоря това?



Неотдавна установихме, че първият брой за тази година на списанието, в което работя, се явява деветстотният от неговото основаване. Числото не изглежда толкова внушително, но за да го достигне на "Български воин" са му били необходими почти осем десетилетия и половина - навършват се догодина през март. Разлистихме старите течения, зачетохме се в старите книжки - следите на нашите предходници са необикновено ярки. Прекрасен български език, неподправен публицистичен плам, блестящи текстове - най-често неподписани. Какво ги е подкрепяло и вдъхновявало в една разорена, унизена страна? В едно време, когато патриотичното слово е било забранено - дори като въздишка. (Даже пощенските марки с подобни сюжети са били изземвани и унищожавани.) Било е доста гадно време - разочарованието ражда цинизъм, горестта избива в отчаяние и параноя, бедността смила гордост и добродетели, политиката се изражда в кървава междуособица…

Тогава един майор замисля нещо твърде нестандартно: да започне издаването на ново патриотично списание. Просто, за се съхранят "черно на бяло" добродетелите и нравствените ценности, извисени по фронтовете и подпечатани с подвиг и саможертва. Да работи това списание в патриотичната нива и да се бори с унинието и безпътицата. Идеята е шокираща преди всичко заради това, че в онези години издания не се създават - те се закриват. А които съществуват, излизат на загуба. Мощният доскоро военно-издателски фонд загива, печатницата му е на път да бъде продадена. Това е и претекстът на майор Йордан Пеев - да се открие масово военно списание, което да спаси всички останали. Началството отхвърля предложението, след няколко месеца уж се съгласява, но не съвсем. Условието е трудно за вярване: инициаторът сам да поеме финансовия риск, като внесе гаранция от 10 000 лв. Изданието, разбира се, не е частно, но Пеев приема. Това е непонятният за съвременниците ход, който те не могат да преглътнат. Нито да го разгадаят. (Като че ли днес ние можем!)



Историята не свършва тук. Историята сега започва.



Пеев, който по това време е главен редактор на военните издания, междувременно е предприел свой "маркетинг" в частите и гарнизоните на орязаната отвсякъде българска армия. Сведенията са насърчителни: военните ще подкрепят едно такова издание. Изненадата е, че още преди да се завъртят машините започват да пристигат списъци с абонати и - най вече! - сумите за абонамента. Армията "дава рамо" на списанието. Хората в нея имат нужда от нещо, което да ги изрази.

Първият брой излиза в 8000 екземпляра, абонаментите обаче прииждат и трябва да го допечатват. (В следващите години "въртят" и до 60 000!) Но по-забележителното е, че традиционното обръщение към читателя, озаглавено "Първи думи", се преписва (нали още няма ксерокси) и разпространява сред войската и гражданството. То е като откровение за разранената българска душа, равносметка на жертвите и крушенията, гордост от подвига на падналите, вяра в мъдростта и характера на народа.

"Проникнати от нашия дълг като българи и войници - се казва накрая в тези "Първи думи", - изпълнени с голяма обич към Отечеството ни и с непоклатимо твърда вяра в светлата бъднина на България, ние започваме редактирането на "Български воин", убедени, че така ще можем по-бързо да осъществим нашия копнеж - да видим по-скоро България силна и цветуща."

Това е ключът и за онова, което тласка генералщабния майор към такова, почти безсмъртно културно и патриотично дело. Защото това тук не са юбилейни слова за сп. "Български воин", това по-скоро е разказ за този мъж с ясен поглед и изумителен инстинкт, който е съзрял своя дълг и го изпълнил блестящо. Това дори не е била главната му житейска задача: бил е офицер от строя, командвал е дружина, полк, бригада, прави забележителна щабна кариера, накрая става началник на Генералния щаб - като такъв го и убиват насред София на 10 октомври 1938 г. Но в един момент е бил изпратен да спасява военните издания и там, в грижите и в недоимъка, във водовъртежа от проблеми и лоши новини, посред разправиите за хартия и за заплати, той съумява да улови мига, да разпознае шанса и да създаде делото на живота си. Честит е онзи, чието дело го надживее по такъв начин!

Това е, може би, урокът на този човек - че, за да съзреш звездата си, трябва да гледаш нагоре. Иначе наистина ще излезе, че сме живели само за да си плащаме парното...